„1000 стипендии“ кандидатурата на Илиян Траянов

„Пределите на науката приличат на хоризонт: колкото по- бързо се приближаваме до тях, толкова повече се отдалечават.”

Пиер Буаст

Последният ред от това есе предхожда тези редове. Аз знам колко много не знам! Сигурно тази неудовлетвореност е движила човечеството. След всяко ново нещо се стремим да открием следващото непознато пространство. В името на това хора са се жертвали, борили и достигали до знания. И други, минавайки след тях, са откривали своите нови хоризонти. И така ще продължава стремежът на човека да утоли жаждата си за познание. Екстремните ситуации раждат екстремни решения. Ето че и за това есе отделих полагащото се внимание. Всяка дума в следващите редове е плод на импулсивна реакция от страна на моето съзнание, изблик на чувства, впечатления и асоциации. Приятно четене.

Като стана въпрос за хоризонти, скоро видях къщата на Магелан. Разположена е на едно от венецианските каналчета. Изглежда имение на заможен човек, с красива бяла фасада и изящни фрески- малко, но точно на място. Каналчето, което играе роля на улица е тихо и спокойно. На двадесетина метра има много фино мостче – без съмнение Магелан се е радвал на спокоен и луксозен живот. О, какво ли спокойствие, та той е бил в тогавашния център на света, на световната търговия и законната проституция – напредничав град. Дори с тези маски са приличали на потребители в Интернет – инкогнито, със самоличност каквато те си поискат, с поведение каквото те си пожелаят.

Но Магелан не се е задоволил с интересния живот във Венеция, търсил е нови хоризонти. В бушуващия вихър на своето его той успява да преодолее заедно с дузина смели мъже Атлантика и Тихия океан. Много от тях са измрели от скорбут, който са можели да предотвратят като ядат продукт, който носели на корабите си, но не са знаели… Въпреки че загива на един от Филипинските острови, мисля, че Магелан е един щастлив човек. Човек,

живял заради мечтата, заради тръпката, заради новото.

Той е променил тогавашната представа за света, той е допринесъл за ароморфозата в нашата еволюция на познанието.

Въпреки това… въпреки че Земята е кръгла ние откриваме други нови хоризонти. Хоризонти разширяващи знанието.

От дистанцията на времето историците правят по- добри преценки за епохата. Чудно ми е какво би било мнението на хората след 200 години за нас.

Да, сега нещата са се променили от магелановото време. Сега центърът на света се казва ЦЕРН. Може и малко пресилено да звучи, но аз вярвам в това. Там е измислен Интернет, там се събират най- големите мозъци от цял свят, там тече модерната наука.

Хоризонтът ни в момента стига до кварките – елементарни частици и малко зад този хоризонт се крие частицата Higgs. Да, правилно разбрахте – не това титулувано X, а Higgs, така се казва в действителност! И не бих я нарекъл „божествена”, а по- скоро бих възкликнал: „Боже, колко заблуда носят медиите и пропагандата на света!”

Тридневното ми обучение в ЦЕРН протече гладко, дори неусетно. Всичко ми беше понятно – първият ускорител, който е създаден там, контролната зала на детектора Атлас, линейният ускорител Linac 1, залата за изпитания на диполите и квадрополите, музеят на ЦЕРН.

Разглеждал съм машина на кораб (представете си линейния ускорител), централния пулт за управление на машината (представете си залата за управление на Linac 1), мостика (а сега – контролната зала на Атлас). Обяснявали са ми всичко в подробности – всеки бутон за коя помпа, за коя турбина и за кой генератор служи.

Досещате ли се как се чувствах в ЦЕРН с водач един много талантлив български учен с най-българското име – Иван?

Естествено в мои води! Параметрите по екраните, цялата философия на информацията от детекторите и сензорите след кратки разяснения ми ставаха понятни. Това е и може би заради логиката. Винаги я търся, а всичко там е

логично.

Впечатленията ми от ЦЕРН са толкова много, че едва ли ще ми стигне едно есе! Затова ще извлека есенцията. С едно просто нещо се обяснява функцията на детекторите в големия адронен колайдер. Това е резултатът от направения от нас опит Cloud Chamber (детектор на космически лъчи). Българските учени обичат да го наричат „въздушна камера”, въпреки че преводът не е съвсем точен.

Положихме в дървен съд сух лед (-78°C), върху него черна матирана метална плоча и напоихме с етилпропилов алкохол (98%) ватата на дъното на пластмасов аквариум, който захлупихме върху черната плоча.

Към това се добавят загасеното осветление и фенер, чиято светлина си проправя път между множеството замръзващи пари на алкохола над плочата. Та те играеха като малки прашинки, които формираха вълни. Техният танц беше красив. Колкото повече изчаквахме, толкова по- бурно ставаше „морето” и изведнъж „хоп” – изстрел почти удари стената на аквариума, сякаш хвърлена стрела от невидима ръка. После това се повтори неведнъж в други посоки от други места. Изстрелите почваха да се разединяват под формата на Y. Виждах от време на време как изплуват гърбовете на косатки, делфини и китове. Не, не сънувах!

Унгарските учени, които ни помогнаха с материалите, ни обясниха всичко. Този опит е проведен за първи път 2004-та година. Изстрелите и Y-ците са мюони, а гърбовете – следи от радиация която се заражда в самата камера. Това са процеси, протичащи за частица от милисекундата. Това, че ги виждаме, се обяснява с теорията на относителността на Айнщайн. Времето тече, по- бавно за бързо движещите се и по- бързо за бавните тела и събития.

Затова и според мен будните хора имат чувството, че са живели повече и по- пълноценно от хората с монотонно ежедневие. Може би това не е само чувство, а една относителна реалност, където светът изглежда необятен. Видях нови хоризонти и не смятам да спирам до там! Искам като Магелан да се втурна в незабравимо пътешествие, защото жаждата за новото изсушава гърлото ми все повече всеки изминал ден!