 |
|
РЕЗЮМЕ
Катали Белнин е от онези млади хора, които болезнено търсят своя път в обществото.
Докато не открива един по-различен свят, свят на границата между човешкото и природното, който предлага две съвсем различни гледни точки за личността и себепостигането. Дали този път ще успее да се приобщи или завинаги ще я преследва болестта на модерния човек – отчуждението? На колко трансформации подлежи човек, докато се ориентира в света?
Катали попада в тайнствения и пантеистичен свят на демони, пазители и проявление на първичните природни стихии и застава на кръстопът, събиращ границите – между индивида и общността, между съвестта, отговорността и желанията, между копнежа по свобода и копнежа по близост, на границата на собствените и чуждите конфликти и конфликтите на два свята на крайностите.
Дали поколенията наследяват вината и нуждата от изкупление и отговорен ли е човек за всичко и всички, както проповядва отец Зосима от „Братя Карамазови“? Съществува ли формула за осъществяването на връзката със самия себе си и тази с останалите? Кои са показателите за ценностите на едно общество? Дали промискуитетът е заложен в човешкото общество или има една неразгадаемо единствена любов, която белязва живота?
Потърсете отговорите сами…
|
| Той не й позволи да му противоречи повече, ала когато влезе в палатката за одеяло, тя веднага запали мотоциклета си и отпраши с чувството, че е извършила нещо нередно, нещо много, много нередно. Но не беше заради Коуп или активните им взаимоотношения. В това отношение тя вече нямаше особени угризения на съвестта. За подобни събития вече не се терзаеше дълго. Беше заради другото. Онова, което я разтърси, духовно и физически. Тя напълно бе изгубила контрол над себе си. Затвореше ли очи, в съзнанието й изникваше онова тъмно обаяние, липсата на всякакъв страх от смъртта, от него.
Тя дори не мина през хотела, а направо паркира пред един от баровете в града, решена да се съвземе след случилото се тази вечер. Сега искаше да бъде друга Катали, съвсем друга. Лесно откри свободно място на бара и мигновено привлече вниманието на бармана: – Хей, Джони! Ела тук! Мога да те наричам така, нали? Много ми напомняш на Джони. Джони, Джони… – За теб мога да съм всякакъв, красавице… – усмихна се той, наблюдавайки доволно желанието, с което очите й претърсваха рафтовете. – Какво да бъде? – Добре, виждам, че си разбран човек, Джони, миличък… – тя беше нетърпелива, нервна и несъзнателно флиртуваше с него, без да си спомня, какво въздействие имаше това върху мъжете. – Искам нещо, от което да не мога да се събудя поне два дни. Разбра, нали, Джони? Тя вече допиваше второто си питие, когато се извърна назад, за да намери интересни обекти за наблюдение и моментално прикова погледа си към входа. Там тъкмо се бе появила хубава огненокоса жена, в средата на двайсетте, висока и стройна, със силно изразени безцеремонни, но прелъстителни черти. Медената й кожа грееше сякаш с вътрешна топлина и привличаше десетки погледи върху себе си, докато високомерният й поглед ги отблъскваше обратно. Жената носеше съвсем къса черна рокля без презрамки, а лукавият й поглед шареше наоколо, сякаш търсеше точно определено нещо със самочувствието, че ще съумее да го получи на всяка цена. След още едно премигване на светлините Катали забеляза, че необикновената жена не беше сама. Ръка около кръста й беше поставил млад мъж на същите години, висок и атлетичен, с изключително тежащо присъствие. За разлика от жената той имаше небрежен вид, беше небръснат и несресан, с черна коса, стърчаща във всички посоки. Ръкавите му бяха наполовина вдигнати и откриваха силни, неспокойни ръце. С презрително-небрежния си вид той открито демонстрираше някакъв свой вътрешен бунт срещу всичко и всекиго. Тъмният му поглед прекоси малката препълнена зала и Катали нямаше никакво желание да отмести своя, когато необикновените му очи внезапно я откриха. Преливаха от неочаквано презрение, от дързост и нетърпение. Катали устоя на интензивността на погледа му, макар враждебността му да я смущаваше. Той пръв и внезапно отмести погледа си. Катали също се извърна: – Джони, душицо… – повика го тя с глезен глас и зададе въпроса си с бързо движение на очите в определената посока. – Наричат я Опал. – отвърна моментално той с издайнически глас. – От известно време се мотае наоколо. Особена е. Или е луда, или е чужденка. – А онзи… с нея? – Със сигурност е чужденец. – барманът поклати глава. – Като го гледам, само си търси белята… – Благодаря ти, Джони! Прекрасно момче си. – потупа го тя приятелски по ръката. – Бъди така добър да ми налееш още едно! – Бъди така добър да си вземеш парите и да обслужиш някой друг. – чу тя леденият глас на Коуп зад себе си. – А, Коуп! Безстрашният ми Коуп! Колко хубаво, че дойде. – Катали отдавна не съзнаваше, какво приказва и само разливаше усмивки към всички. Тя се обеси на врата му, гледайки го като глезено дете. След това се изправи рязко. – Лелее, съвсем забравих! Коуп, това е Джони. Джони, това е Коуп. Ама и вие сте едни добри деца, много сте ми милички… Катали се заливаше от смях и се остави на Коуп да я подхване, след като той плати сметката и се опитваше да я изкара навън. Когато почти се бяха измъкнали и изчакваха последно на входа, Катали инстинктивно се обърна назад и отново срещна очите на непознатия. Беше седнал на една от масите и проследяваше пътя й в тълпата. Той я наблюдаваше с явна неприязън, която я обърка и тя извърна поглед. Провокирала ли го беше с нещо? След миг отново го потърси в проблясващата тъмнина. Огненокосата красавица бе обърнала с длани лицето му към своето и той диво впи устни в нейните, с безподобно настървение, сякаш щеше да ги разкъса всеки миг. Сигурната ръка на Коуп я издърпа напред и тя потъна в свежия въздух навън. Осъзна, колко изморена и задъхана е, едва когато можеше да си набави достатъчно кислород и хладина. – Коуп, Коуп… – поклати тя глава. – Отдавна вече не съм на седемнайсет… ….
Катали обърна поглед към замъка. Той заемаше сравнително голяма площ, не толкова висок, колкото разлят в дълбокото. Имаше нещо особено в тази постройка, нещо живо, жизнено и динамично, ала високите, масивни стени създаваха и някакво усещане за вечност. На места в стените се впиваше бръшлян и се пръсваше във всички посоки нагоре, камъкът ту се белееше, ту чернееше, създавайки една интересна мозайка от светлина и сянка. Едва ли имаше повече от три-четири етажа, но огромните прозорци издишваха внушителност и няма мощ. Най-вероятно това беше нещо като музей, но жената, която излезе да я посрещне, колкото и лаконична да бе, я остави с впечатлението, че е попаднала в частен дом. Безкрайните и дълбоки на височина коридори потвърдиха предчувствията й и тя като омагьосана се остави да я водят от един в друг. От време на време минаваха разни хора, поглеждаха я сепнато и искрено се учудваха, но сякаш не смееха да изразят гласно объркването си. Непознатата жена придоби не особено учтивата наклонност да я препира, явно се безпокоеше заради присъствието на останалите или по-вероятно – това на Катали. Катали остана с неприятното впечатление, че не е наясно с нещо съществено, жизнено важно. Това някак нагъна увереността й. Навсякъде тя срещаше тези стари, избледнели тапети на цветя и някога пъстроцветни, сливащи се вълни. Огромните пердета и завеси прозираха ослепително, с кантове, изрисувани с безброй еднакви риби, които сякаш плуваха заради постоянното течение от разтворените врати и прозорци. Беше твърде светло и сънено, може би заради залеза, който проникваше през всяка пролука и пращаше отраженията на рибките от кантовете да плуват между избледнелите вълни по тапетите. Навсякъде се чуваше ромоленето на вода от декоративни фонтани, а на едно място Катали забеляза дори и цяла стена от вода, през която цветовете се размиваха и сливаха със звуците на движението.
…. Катали нямаше намерение да слуша повече, тя изчакваше удобния момент за отслабване на хватката, когато психологическият натиск трябваше да се окаже по-силен от физическия. От известно време бе спряла да се съпротивлява и си беше освободила достатъчно място за действие. Тя се претърколи настрана и се изправи, но преди да успее да се отдалечи достатъчно, той успя да я сграбчи отново, този път с ръка върху устата й. – Защо го правиш по-трудно? – прошепна той заплашително. – Трябва да се разбираме. Ти ще ми помогнеш, а аз ще се опитам да |
