НАГРАДЕНИ ТВОРБИ
НА VІІ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС „Морето, морето, морето…” Варна 2012 година
раздел литература – поезия и проза
първа вазрастова група І-ІV клас
поезия
ПЪРВА НАГРАДА
МОРСКА ПРИКАЗКА
Морето ме прегръща
със своите вълни.
С косите ми играе
и мило ми шепти.
Разказва за принцеси
и чудни светове-
зо острови,пирати,
красиви брегове.
И приказни картини
рисува то пред мен.
Аз слушам и попивам
безмълвна всеки ден.
Обичам дните летни
и морските вълни,
които в мен остават
в студени зимни дни.
Очаквам всяко лято
и тръпна всеки час
за срещата прекрасна
със моя разказвач.
Тихомира Стоянова, 10 г
Гр. Карнобат
ОУ”Хр.Смирненски”
СИП Литературно ателие „Компас”
ВТОРА НАГРАДА
МОРСКИ МЕЧТИ
Море, море, къде тръгваш ти?
Във тебе са всичките мои мечти.
Във теб са русалките – приказни, чудни,
и съкровищата ти изумрудни.
И аз скоро при тебе ще бъда.
Това ще е моята нова присъда:
Да има винаги място за чудеса
и за вечната ти свобода.
Освен това да вярвам вече
на близо или надалече,
че морето няма край
и е, ах, същински рай.
Ивая Владимирова Вълчева
10 години,
Гр. Варна
ЛК „Касталия” при ОДК
ОУ „Черноризец Храбър”, 4 б клас
ТРЕТА НАГРАДА
Какво си, Море…
Зрънце пясък и вълни…
Чайки и безбрежност…
Слънчево докосване, лъчи.
Риби и делфини…, нежност.
И стихия …, ураган…
Аромат и ласки…
Синя, синя доброта…
О, Море, ти мое щастие!
Мадлен Петрова Минова
7 години, първи клас,
Частна занималня за ученици- „Студио Мечта”
Град Горна Оряховица
ПООЩРЕНИЕ
Море, море, море
Аз рисувам море
и синьо разстояние.
Вие толкова море,
просто не сте виждали!
Имам си такава
синя аз боичка
точно като жива
да рисувам вълничка!
Аз седя си тихичко
в близостта до сърфа –
потопявам четчицата
в синьото море.
Виктория Кинчева, 6 години
Одески български културно-просветен център «Аз Буки Веди»
към Всеукраинската обществена организация
„Конгрес на българите в Украйна”.
ПООЩРЕНИЕ
Усмивката
Морето ме облече
с синьо наметало
и с пръчица на фея
докосвам светлини.
А там до пясъчните
Кули
мъничка русалка,
рисува с четчица –
усмивка.
Усмивката
на синьото море.
Даниела Димитрова Кичкова – ІІІ-ти клас 9г
ЛК «Петя Дубарова»,
СОУ»Свети Климент Охридски»
град Кърджали
първа вазрастова група І-ІV клас
ПРОЗА
ПЪРВА НАГРАДА
Не се присъжда
ВТОРА НАГРАДА
Морска приказка
В малка къщичка живял моряк. Там израснал, край морето. С чайките бели на каменен бряг, било щастливо момчето. Бодро се качвал на лодката стара, с песен във утрото ясно. Все във водата бил, в слънчеви дни или пък в бури опасни.
Следвал морякът всяка вълна, както го води сърцето. Не мислел за дом, за жена , за деца, негова страст било морето.Знаел вълните как да смири, вятър да впрегне в платната, как да пори морските ширини и как гали прегръдката на водата.
Но в един зимен ден, за беда , буря извила се страшна. Лодката стара разбита била в рифа коварен и мрачен. Смело се борил морякът без дъх с белите морски талази. Накрая предал се, ожулен и в кръв, живота си не можал да опази. Затворил очи и потънал дълбоко в мрака на морското царство.Чудото станало- млад, бял делфин го понесъл на гърба си обратно. На брега го занесъл, дето живял, дето родна била му земята. Слънце изгряло над облака мрачен. Съживявал се бавно морякът.
Нищо не помнел, но бързо разбрал- няма я лодката стара. Туй, що тогава , в онзи ден преживял , помнела само водата.
Тъжен човекът на брега заживял. Сам бил, мълчало сърцето. На скалите стоял, не се хранел, не спял, само гледал безмълвно морето.
Сутрин в скалите изплувал делфин. Носел храна на човека- шарени риби и морски звезди. Грейвало тъжно лицето! Галел морякът звезди през сълзи. Риба печал на скалите , където, идвал делфинът и дълго мълчал, носел му споменът за морето.
Дните минавали неми и слепи. Все тъй тъгувал морякът. Знаел делфинът- щом е морски човекът, старост самотна го чака. Гледал го дълго и дълго мълчал. Думите били излишни. Молел човекът без думи, тъжал за морето и дните предишни.
Махнал със перка делфинът накрая. Гръб му подложил, разбрал го морякът.Яхнал делфина и заплували двама , дето безкрая ги чака.
Тъй до сега не разбрах аз, дали, истина е това или приказка стара, дето морето в тъмни нощи реди, а вълните като песен повтарят!
Рени Димитрова Иванова- 2”в”клас 8 години.
Гр Карнобат ОУ „ Христо Смирненски”
СИП Литературно ателие „Компас”
Р-л: г-жа Виолета Терзииванова
ТРЕТА НАГРАДА
МОЯТА ПРИКАЗКА ЗА ДОБРОТО
Някъде високо, високо в небето сред облаците живееше слънцето. То по цял ден обикаляше земята и грееше навред.Даряваше светлина и топлина на всички земни обитатели. Галеше с лъчите си хора, растения и животни.То виждаше всичко отвисоко и се радваше, че може да дава на всички от своята светлина.Само на обитателите на дълбокия океан не можеше да дари топлина.Вглеждаше се в океана, но не можеше да види дъното, не можеше да изпрати светлина.
Дълбоко на морското дъно, в най-дълбокото място на океана живееше мидата.Тя беше толкова самотна и затворена в себе си. Мидата беше пазена от един октопод, защото в себе си имаше перла. Морските кончета я заобикаляха, защото мислеха, че е горда и надменна, а мидата мълчеше, защото трябваше да запази своята рожба. Тя мечтаеше да излезе някой ден от океана и да покаже на слънцето своята рожба. По цял ден въздишала мидата, а октоподът чакал само да вземе перлата.
Някъде на брега на големия океан живеел моряк със своята дъщеричка. Те били много бедни. Живеели в дървена къщурка и се прехранвали само с улова на бащата. В къщичката имало само едно легло, маса и шкафче, пълно с книги. Момиченцето много обичало да чете. То мечтаело един ден да стане велика писателка и само да разказва на други деца интересни истории. Когато бащата отидел за риба, момиченцето седяло само в къщи, заедно с най-добрия си приятел – малко кученце. Те си играели, ходели по брега на морето.
Един ден, когато бащата пак отишъл за риба, се случило голямо нещастие. Момиченцето четяло книгата си на масата на запалена свещ. Както чело, то заспало, свещта паднала, запалила книгата, а след това пламнала и цялата къща. Събудило се момиченцето и избягало навън. Започнало да гаси пожара, но не можело да го угаси. Тогава разбрало, че кученцето го няма и влязло да го търси. То се било свряло в един ъгъл и се страхувало да излезе. Момиченцето се втурнало и го взело. Побегнало навънка. Една дъска паднала и го ударила. Момиченцето паднало до вратата.
В това време бащата се връщал от риболова, видял къщурката си да гори и се втурнал към нея. Посрещнало го кученцето и той се сетил, че детето е вътре. Влязъл и изнесъл детето навън. Нищо не можело да се направи за къщата – тя изгоряла.
Когато момиченцето се свестило от пожара, разбрали, че не може да вижда. Таткото го водил по лекари, но получавал един и същи отговор – само чудо може да помогне.
Момиченцето се отчаяло. То стояло на брега на морето със своя приятел, слушало вълните как се плискат и си играело с мидички и пясък.
Един ден, когато бил за риба, бащата хванал в мрежата си три морски звезди. Те му проговорили с човешки глас.Едната му казала да намери девет бисерни миди. Другата му казала да извади бисерите от тях, а третата му казала да строши бисерите на прах и с този прах да поръси очите на детето. В знак на благодарност бащата ги пуснал отново във водата. Върнал се в къщи и разказал всичко на детето. Приготвил се за дългото пътуване и оставил детето при семейството на по- големия си брат. Момиченцето много плакало за татко си, но той и обещал, че няма да се върне без бисерните миди.
Дълго плавал в открито море бащата, докато открие бисерни миди.Точно когато ги открил, излязъл бурен вятър, океанът се разбунтувал и корабът се отдалечил от мястото. Изгубил се в големия океан и вече си мислел, че няма надежда.
Тогава от някъде дошъл един делфин.Той казал на моряка:
-Ела с мен.Качи се на гърба ми и аз ще те заведа при бисерните миди.
И така делфинът за завел бащата до мястото, където намерил осем бисерни миди. Тогава делфинът му казал, че деветата мида се пази от един октопод.
-Аз ще му отвлека вниманието – казал делфинът, – а ти вземи мидата.
Делфинът започнал да плува напред – назад пред октопода. Той посегнал към него с големите си пипала. Точно тогава един слънчев лъч проникнал през дълбините на морето и осветил черната мида. Морякът я видял, взел я и се качил на кораба си. Октоподът много се ядосал и започнал още по-настървено да гони делфина. Най – накрая с пипалата си хванал делфина, усукал ги около него и го удушил.
Дълго чакал морякът своя приятел-делфина. Като разбрал, че няма да дойде, той тръгнал към дома си. Мидите, които бил хванал, за първи път виждали светлината на слънцето. Те се отворили и от тях паднали девет бисерни зрънца. Те били толкова красиви и блестели на слънчева светлина. Черните миди били много доволни, че видели рожбите си на светлината на слънцето и че могат да помогнат на някого. Сега те не били мрачни, а щастливи.
Морякът взел деветте бисера, строшил ги на прах и когато се прибрал, посипал очите на детето с бисерен прах. Детето веднага прогледнало. Голяма била радостта на бащата и детето. Те дълго време не можели да се разделят.
Но не само те били щастливи. Черните миди също били доволни, че са направили добрина. Бащата често се сещал за своя приятел-делфина.
А слънцето ги гледало с радост отвисоко!
Велизара Мартинова Андреева
9 години 3 клас
СОУ Свети свети Кирил и Методий
град Карнобат
област Бургас
ръководител Даниела Радева
ПООЩРЕНИЕ
СЛЪНЦЕТО И МОРЕТО
От както свят светува слънцето затопля със своите силни лъчи всички кътчета по земята.
В един горещ летен ден Слънцето наблюдавало хората, които се пекли на плажа.
-Моренце, виж тези хора!
-Какво толкова особено виждаш, Слънчо?
-Почернели са заради мен.
-Защо си толкова тъжно? Те ти се радват и за това са тук, за да се пекат под лъчите ти.
-Може би. Но те и на теб се радват. Обичат те не по-малко от мен.
-Точно така.
-Не съм тъжно, но все пак ми е мъчно, че скоро няма да ме има, защото ще дойде зимата.
-А аз ще остана самичко? Нима ще ме оставиш? – разтревожило се Морето.
-Не зависи от мен.
Така в разговори минавали дни и нощи, седмици и месеци. Когато наближило време да дойде зимата и Слънцето да се скрие, то първо се сбогувало с Морето.
-Сбогом, мило мое Море. Ще се видим след една година.
-Сбогом. – отговорило Морето, като плиснало бурните си вълни.
След това казало на всички, че Слънцето се кани да си отива, а те започнали да го молят да остане.
-Не зависи от мен, не мога нищо да направя.
Така всички се сбогували със Слънцето. Плачели, но какво да се прави, идвала Зимата и с нея студа. Колкото по-студено ставало, толкова повече Слънцето липсвало на морето, на птиците, на хората… И Слънцето тъгувало за своите приятели. То всеки ден надничало зад едно облаче и отдалече набюдавало какво правят без него, а вечер си лягало рано, за да събере сили и през пролетта да надвие зимата, за да върне Лятото на Морето.
Десислава Деянова Димова
10 години
Гр.Варна
ЛК „Касталия” при ОДК- Варна
ОУ „Й.Йовков“, 4 клас
ВТОРА вазрастова група І-ІV клас
поезия
ПЪРВА НАГРАДА
МОРСКИ СЛЕДИ
По следите на морето вървя…
Пристъпвам и му чувствам дъха-
свеж и хладно дълбок…
Морето иска да направя скок
чак до ярката синева,
готов за изгрева на деня!
По следите на морето вървя…
Прегръща ме морска вълна
и ме залива с йодна миризма…
За дългата раздяла нося вина
пред хоризонта безкраен,
от светлосенки изваен!
По следите на морето вървя…
Шептя и живота му творя.
Плувам и по вълните се нося…
Нови морски пръски прося
от небрежно бягащия бриз,
изскочил от картинна живопис!
По следите на морето вървя…
Пея, играя и рисувам света.
Съзирам ярки големи следи
от риби, миди и скариди…
Зная, че открих съвсем накрая,
че морските следи са път към Рая!…
Морето на това място непознато
си почива заедно с моето лято!
Автор: Давид Станислав Мавродиев;
Възраст: 11 години
гр. София
88-мо СОУ „Димитър Попниколов“;
Клас: V „В“ клас.
ВТОРА НАГРАДА
Отминало лято
Есен е. Падат листата.
Хладна и бистра е вече водата.
Пясъкът студен е, вятърът – леден,
остана само споменът меден.
Спомен от тълпата –
от морето, хората, децата,
от вълните, тихи и кротки,
от дългите плажни разходки.
Пустотата те обгръща,
с ледена завивка те прегръща.
Морето те гледа с тъжни очи,
вятърът припява, фучи и бучи:
„Лятото отиде си, отиде си…”
Велина Димитрова Атанасова, 14 год
Гр.Варна
ЛК „Касталия” при ОДК
Първа езикова гимназия, 8д кл.
ТРЕТА НАГРАДА
ВЪЛШЕБСТВА ОТ КРАСОТА
Обгърнали са ветровете
с въздушното си наметало
снагата синя на морето,
от слънце златно засияло.
Вдишвам на морето аромата.
Хор на чайки облаците пори.
Вълна разбива се в скалата,
след себе си и друга води.
Слънцето, излязло от водата,
окъпано от чистата вълна,
пръска бляскава позлата,
към брега, оставяйки следа.
Вода приижда на талази,
целува влюбено брега.
Морето винаги ще пази
вълшебствата от красота.
Татяна Стефанова Хаджиева – Vб клас, 10г.
ОУ „Стоян Михайловски” – Пловдив
ПООЩРЕНИЕ
СЛЪНЧЕВИ ШЕГИ
Дойде моят дядо от село
с якето си дебело,
с чорапи вълнени на краката
и с ракийката в ръката.
Искал той да види морето,
а не само бабите по полето.
Слънцето да го напече,
шкембето му да опече.
Заведох дядо на плажа,
излегна се на багажа,
засука леко мустака
и загледа на една кака баджака.
Оле, как ме досрамя!
Сякаш слънцето ми се присмя,
с тоя дядо простоват –
все едно в гората държат.
Взех си аз торбичката
и дядото под ръчичката.
И, хайде у дома
да не му бера срама.
Габриела Антонова Стефанова-12 г
Гр. Варна
ДЛШ „Движение”
Р-л Мариян Желев
Първо основно училище – гр.Варна, 7 кл.
ВТОРА вазрастова група І-ІV клас
ПРОЗА
ПЪРВА НАГРАДА
Лятна апатия
Лятото започна монотонно и безизразно. Утрините бяха толкова топли, непоносими, слънчевите лъчи сякаш изгаряха всичко, до което се докоснеха, така че сутрин улиците бяха пусти, сякаш бе неделя. Въздухът бе тежък, гъст, напоен с морски мириз и пържена риба. Бе невъзможно да се излезе по обяд, плажът бе безлюден, а небето се рееше в едни студени сини цветове, сякаш ни подмамваше да се покажем. Единственият възможен дъх за живот бе когато залезът огрееше небето. Един ден, муден и жарък, цветовете се меняха като картините на телевизор, слънцето бавно се потапяше зад хоризота – момент, чакан от всички, живущи в градчето. Излизах заедно с кучето си и просто обикалях. Наслаждавах се на тази хладна част от денонощието. Навън нощем навсякъде бе оживено и бе трудно да се намери свободно кътче тишина. Като малка треперех за лятото, но като че ли с отминаващото време у мен се надигана една твърда неприязън към всичко, свързано с лятото. Всичката олелия, стягането на багажа за морска почивка… – започнах да съжалявам, че живея точно на ръба на морето.
Бе малко след залез слънце, когато излязох от къщата с Арвен и се спуснах надолу по каменистата пътека до едно кътче на плажа, където рядко се мяркаше жива душа. Почти не валеше, но като че ли днес бе по-хладно като цяло. Не обичах морето, представата за водорасли и плуващи между краката ми рибки ме караше да настръхвам и се ужасявах от мидичките, които видаги се набиваха в петата ми. Но за жалост, до морето бе най-хладно и бе невъзможно да видиш някой чужденец да си полежава на пясъка – всички бяха заели местата си в морските ресторантчета.
Аз седнах на плажа и пуснах Арвен да потича по брега. В ръката ми гореше шише студена вода, но усещах, че скоро щях да се задуша от топлина. Аз отпуснах глава и се загледах в небето. Настъпаваше ясна нощ – звездите пресвяткаха срещу мен и аз затворих очи.
След малко се чу острия лай на Арвен и аз мигновено отворих очи и се изправих.
-Какво правиш? – попитах заядливо и свирнах на кучето да се махне от ръцете на непознатия, но то не помръдна. Изглеждаше приятелски настроено, което бе нетипично, защото Арвен не харесваше никого.
-Чеша мъника. – Момчето вдигна глава и се усмихна. Имаше чаровна усмивка, а очите му блеснаха като лимки на фона на спускащата се тъмнина.
-А, не. Какво правиш тук? – Той дръпна ръцете си отбранително, а Арвен започна да скача по коленете му, молейки за още чесане.
-Разхождам се. – Аз го погледнах подозрително и той се ухили детински. – Казват, че оттук се вижда най-добре дъжда от падащи звезди…
-О, да, чух за нещо подобно. Тази нощ?
-В полунощ. Нетърпелив съм. Чакам това явление от доста дълго време. – Аз кимнах отегчено и скръстих ръце на гърдите си. –Ти си от града, нали? Вярно ли е, че продължава около два-три часа, а звездите са на всеки няколко минути? Това прави около… – Момчето изглеждаше начетено и аз малко се засрамих, защото никога в живота си не се бях интересувала от подобни неща, а това бе нещо като традиция за градчето. Доста хора отсядаха именно тук, именно заради тези нощни дъждове.
-Нямам си и ни най-малка представа. Ти студент ли си? – аз му хвърлих един преценяващ проглед.
-И да. И не. Тук съм с родителите си за дъжда. Правя проучване …. – Той сви рамене и се усмихна. Намести очилата на носа си и сложи ръцете си в джобовете на якето.
-Ела. Седни. Не си бил път за нищо. – Той се усмихна вяло и седна до мен.
Арвен залая и завъря опашка около нас.
– Казват, че е много красиво. Всяко желание се сбъдва с всяка паднала звезда. Лъжат, ако мен питаш. Ако ставаше така, нямаше да съществуват мечтите.
-Песимистично! Но реално погледнато си права… – Той свали очилата си и ги почисти в тениската си. Морето се бе разбунтувало и хвърляше пръски чак до нас.-Трябваше да си взема телескопа…
-Каква загуба!… – отсякох трагично аз и се засмях. Той ме погледна шеговито, оценявайки, че съм разбрала правилно хумора му.
– Впрочем аз съм Нина.
-Дилян. Много искам да отида до онзи планетариум. Казват, че има добри изложения… Знаеш го?… Срещу…
-Може да те заведа някой път… – Аз се усмихнах меко, обмисляйки предложението си. Той изглеждаше добро и свясно момче. – А и Арвен те хареса, а повярвай ми, той не харесва никого. Едвам отървавам разносвача на вестници. – Засмях се, а искреният смях на Дилян ме последва.
След няколко дни изпълних обещанието си. Той ме покани на по една сутрешна палачинка с шоколад. Аз се възпротивих, заради топлото време, но накарая склоних. Започнахме да се виждаме по-често. Всичко това бе ново и странно за мен. Оказа се, че Дилян обича морето и всеки обед ме водеше на плажа. Плискаше ме с вода, носеше ми рибки в една найлонова торбичка, накрая изкушението ме повали и аз потопих пръсти във водата. Оказа не толкова зле. Той ме научи да строя замъци от пясък, дори вече не се страхувах да ходя боса по пясъка. Почти всяка вечер излизахме да ядем риба в близкото ресторантче и вече не обръщах внимание на насъбралите се групи туристи.
Започна да става все по-хладно и краят на лятото съвсем скоро настъпи. Дилян трябваше да се връща в университета, за да покаже летния си проект.
-Тръгваш си – казах аз очевидното, надявайки се да го разколебая. – О, моля те, не ме карай да плача. – Той се разсмя и сложи пръсти на страните ми.
-Няма. Годината ще се изниже и отново ще е лято.
-Това е гадно. – Аз свих устни тъжно и преплетох ръце на врата му.
-Кое? Че ще е лято отново?
-И това, но че ще те няма. Няма да се връщам на плажа без теб.
Но излъгах. Всеки ден ходя на плажа и си спомням всеки ден с Дилян – от нощта, в която се запознахме, до отегчаващото посещение в планетариума, прегорялата палачинка и лошия мириз на пържена риба, който бе започнал да ми харесва. Седя там всеки следобед и се чудя дали ще се видим отново, дали ще успея да дочакам следващото лято. Не спирам да мисля за него, потопила пръсти в смразяващата вода, за всеки ден, всеки час, прекаран с него, усмихвам се и съм сигурна, че това бе най-хубавото ми лято.
Славена Иванова Иванова
14 години
Гр.Варна
ЛК „Касталия” при ОДК- Варна
МГ „Д-р Петър Берон”, 8д клас
ВТОРА НАГРАДА
Дядо на плаж
Един красив, летен ден тръгнахме с колата за село. Ние често ходим, но този път имаше повод, прадядо ми ставаше на 83 години. Той е голям майтапчия и затова с нетърпение очаквах срещите си с него.
Загледах се от прозореца – красота, слънце, зеленина, птички. Замислих се и ми стана смешно. Ей така, стоя и се смея. Сетих се как веднъж дядо ми каза: „Миме, отваряй си пенджорите, че знаеш ли какви главочи има?” Не, че не е прав, всякакви ги има, но той така го казва, че умираш да се смееш.
И, тъй, докато си мисля, сме пристигнали. Баба и дядо още от вратичката ни посрещат, а дядо ми Васко, прадядо ми, този майтапчията, го раздава по-тежко. Уж бил стар за работа – чака ни на масата пред къщи, под асмата, на сянка.
– Ади, бе дядо, да не ни забравихте?! Носите ли ми банбони от Варна? – все така пита, не че ги яде, ама все бонбони търси.
Ние, както подобава, му честитихме рождения ден, пожелаваме му здраве, дълголетие и т.н., а той:
-Какво дълголетие, бе дядо? Я живея, я не живея още. Подаръците ви не ща, ама
имам едно желание: да ме заведете на плажа, да го видя, да си наквася чорапите, че може да ми е за последно. Да не умирам с отворени очи, бе дядовото.
Не че е тръгнал да мре. На 83 години става, но не му личат – върви си, с мозъка е наред, не чува само и викаме, та комшийте все мислят, че се караме, абе с две думи – здрав човек. На неговата възраст, дори аналгин и аспирин не взема за някакви болежки. Ех, какво да го правим, ще го водим на плаж, щом иска.
На другия ден ще си тръгваме, а той станал рано – напълнил си в едно куфарче багаж, стегнал се, сложил накакъв одеколон да го харесват бабите и готов, чака. Припира по-бързо да тръгваме, ама вечерта – трябвало да го върнем, че баба и дядо не знаели какво да правят без него. Все много приказва, та той от години не знае какви животни има в кошарите, ама устата му голяма.
-От тук – на плажа – вика дядо Васко.
Мама и тати взеха да го увещават първо да оставим багажа, да се преоблечем и тогава да отидем, но прадядо не – тръгнал бил да види морето. Разбрахме се с нашите, да ме оставят мен с него на плажа и после ще ни приберат. И така стана. Слизаме от колата, а той с куфара:
– А, бе дядо, за какво ти е куфара? Да не са ти банските там?
– Какви бански, бе дядовото? Какво е това? Не, капелата ми е вътре, да не изгоря.
В този миг разбрах, че голям срам ще бера. Мама и тати тръгнаха, а аз с дядо. Вървим по пясъка, покрай хавлиите, а той все нарежда:
– Ох, котьо, да бях по-млад, каква забава щеше да става!
Срам, срам. Гледа жените, говори, подсвирква, суче мустака, намигва. Аз само дето в пясъка не се зарових.Вървя след него, извинявам се. Абе, ужас. Настани се до водата. Седна на куфара, сабу галошите и отдолу по вълнени чорапи. Надигна блузата нагоре, оголи тумбака и тъй, с чорапите, нагази във водата. Какво да ви кажа? Толкова червена и след цял ден плаж не съм била сигурно. Събра публика да вика, че това му била мечтата.
А, не, на това вече не издържах. Викам му: „ Дядо тръгвай, че нашите се обадиха, нещо е станало и бързо трябва да се прибираме.” Взех му багажа, хванах го под ръка и дим да ни няма. Въобще не го слушах,че не ще да се прибира.
След време, дядо се хвалеше, че по-хубав рожден ден не е имал, ама аз и до днес се червя, като се сетя. Познайте дали съм стъпвала на този плаж и дали ми е толкова смешно, когато говоря сега?!
Габриела Антонова Стефанова, 12год.
Детска Литературна школа „Движение”, с ръководител Мариян Желев
Първо Основно училище – гр.Варна, 7клас
ТРЕТА НАГРАДА
Шепот от дълбините
Вдишай. Какво усещаш?
Свежия бриз, полъха на водорасли, риба и миди. Солта.
Студено е, локви скреж покриват тук-там светлия пясък, а по-надолу, към вълните, има участъци покрити с тънък слой лед. Няма вятър, но, докато вървиш, сблъсъка на голата ти кожа с въздуха те кара да се чувстваш като в хладилна камера. От дясната ти страна реката се влива в неспокойното море. Мостът, свързващ двата бряга, е леко потънал, преди няколко дни бесни вълни са го залели и разрушили една от основите му.
Двойка ездачи преминава устието, грациозно изправени върху конете си. Отдалечават се и постепенно изчезват всред канелено-жълтия хоризонт. Животните изглеждат здрави и издръжливи, спокойни.
Морето е бурно.
В далечината, на ляво, се зърват хотели, едно казино и караоке клуб, на плажа има дървени постройки за сърф дъски, постелки, водните колела са закрити. Плажната ивица се увеличава, след което намаля, намаля и се слива с ротата камъни, винаги във война с краля на водната стихия.
Ослушай се. Какво чуваш?
Ревът на вълните. Заглушава всичко, като че ли наближаваш величествен водопад. Разбиването на пенестите гребени в скалите – гръмотевични тътени. Крясъкът на самотен гларус, търсещ без надежда храна в този ранен час от деня. Хруптенето на собствените ти стъпки по лекия скреж, по сипкавата земя.
Вятърът духа от всички посоки. Без да се допита до мозъка, тялото ти потръпва, ти се загръщаш по-плътно в зимното си палто. Главата ти се топли от плетена шапка, цвят светло-сиво, няколко нюанса по-тъмна от палтото, ръкавици обаче нямаш.
Вървиш напред, към вълните, рисуващи по пясъка хълмове в цвят светло каки. По-остри. По-големи.
Огледай се. Какво виждаш?
До краката ти пясъкът е закопал надолу три медузи. Една е съвсем малка, втората е голяма с лилава дантела под качулката. На третата се виждат само пипалата, като че ли са обърнати нагоре желирани висулки. Гларусът стремглаво се гмурка в бурните води. Небето е сивкаво-бяло, знаеш, че слънцето е някъде там, но така и не го виждаш.
Морето е Черно.
Вълните нежно докосват брега, навътре се ядосват, разбиват се при моста.
Ярост. Нежност.
Контрастът привлича.
Морето е изгубило нещо. Или някого.
Обръщаш посоката и вървиш по границата на вълните. По пясъка се появяват дупчици от изпуснат подземен кислород и балончета. Вървиш бавно, съзнанието ти затворено, абстрахиран си от околния свят. Не усещаш морските целувки по ботите си, нито пясъка, който като крадец на антики се е промъкнал зад подметката ти. С елегантен скок прескачаш малката изкуствена рекичка, разделяща те от дървения мост. Ръката ти проследява парапета.
Спираш. С лице към морето.
И на инат на всички звуци около теб слагаш слушалки, бързо, понеже ръцете ти замръзват и ги пъхаш обратно в джобовете. През съзнанието ти минава бързата мисъл, че в този забързан свят не се счита за нормално, правилно, практично, да правиш това.
Умните хора обикновено не се занимават с това, което им харесва. Те избират математика, физика, химия. Книгите са нещо тривиално, „излязло от минал век“. Природата е просто изчерпаем източник на горива, хранителни продукти, лекарства.
Кой нормален човек ще стои на студа и гледа в празното пространство?
Отговор на този въпрос не можеш да получиш от друг човек. Нито от машина.
Изживей живота си, ела и разкажи историята си на морето. Само така ще можеш да чуваш истински. Само мирисът на развалена риба и водорасли може да пречисти ноздрите ти за всички миризми. Само солта, морската сол, може да ти помогне да вкусиш живота какъвто е. Само къпещото се слънце, лазурното синьо, чистилищното черно могат да те накарат да изхвърлиш розовите си или черни очила и да видиш живота в истинските му цветове.
Бележка: не търси решение в нещо, създадено от човека – в това число и самия ти.
Чуй гларуса, вятъра, морето. Нека да полудееш, остави се на течението; бъди пасивен и активен. Потопи се във вътрешността, на екстремна дълбочина.
Там се крие отговора.
Нели Стоянова Димитрова
ІV ЕГ „Фредерик-Жолио Кюри“, Варна
Клас: VІІІ (а)
Възраст: 13 год.
ПООЩРЕНИЕ
УТРО КРАЙ МОРЕТО
Сутрин е! Морето бавно поклаща водите си. Шумоленето на група прииждащи гларуси бавно се усилва. Пясъкът отразява лъчите на задаващото се над хоризонта слънце. Денят пристига! Тъмнината на нощта дава път на ярката светлина на деня.
Шумът на вълните е като симфония. Звукът е успокояващ, изпълнен с нежност.
Стоя на пясъка притихнала. Гледам към морето. Гледката е вълшебна. Морето – безкрайна шир, пълна с безброй тайни. Всяка нова вълна – все по-голяма, а звукът от нея – все по-приличащ на разговор между морето и златните брегове на плажа.
Покрай слънцето водата се променя – сякаш от небето са се изсипали скъпоценни камъни и злато.
Гледката е опияняваща, а звукът- успокояващ. Светлината, идваща сякаш из морските дълбини, осветява лицето ми. Като хипнотизирана съм. Ятото гларуси сякаш с векове се е движило към мен. Крясъците им ме събуждат от транса.
Поглеждам към морето и си тръгвам с усещането, че никога няма да го забравя. Каквото бе тогава – в утринта…
Йоанна Венелинова
Варна, ул. „Свети Климент“ 7
ТРЕТА вазрастова група І-ІV клас
поезия
І НАГРАДА
Бягство
Да избягаме! Хайде, ела!
Да се скрием от всяка тревога,
по- далеч, по- далеч от шума,
от тълпите забързани хора.
Да поседнем за миг на брега
върху влажния пясък.
Боже мой, каква тишина!
Тъй далечен е птичият крясък…
После идват вълна след вълна,
докосват ни с толкова нежност,
че изтръпва в няма тъга
синята морска безбрежност.
Да се слея искам сега
с тъмнината, прохладна и мека,
и да тръгнем ръка за ръка
по сребристата лунна пътека…
Да избягаме! Хайде, ела!
Тъй примамлив е плажът, когато
в свойта есенна тиха тъга
пази още мирис на лято.
Марина Йорданова Йорданова- 15 г.,
ІХ клас, ГПЧЕ „Йоан Екзарх“
гр. Варна,
ВТОРА НАГРАДА
***
Погледнах те и в теб се влюбих,
докоснах те и вече те обичах.
Във синия ти поглед се изгубих.
Изгубена, към тебе се затичах.
За миг открадна моята душа
и я превърна в морска пяна,
понесе я като разголена вълна –
блестяща, непокорна, замечтана.
Море, не искам да ме пускаш,
шептя от красотата ти пленена,
но знам – щом лятото отмине,
ще страдам от любов несподелена.
Деляна Евгениева Генова – 15 години, IX клас
Литературен клуб „Пегас/чета/”
Общински детски комплекс –Стражица
Р-л:Тодорка Цонева
ТРЕТА НАГРАДА
Аз обичам Черно море
Слънце живее под пяната гъста,
русалки се къпят във морската шир,
мъглата пронизва на църквата кръста,
мечтае морето за мир.
Облаци черни към мен приближават,
изсипва се цялото зло,
вълните пак гъсти и тъмни остават,
спасение чакат едно.
В душата ми още цъфтят цветовете,
и грее топъл светът,
на всички се сляха в миг умовете,
възцари се мирът изведнъж.
Лято бе, отпусна се земята,
разцъфтяха красиви цветя,
лято бе, крещяха децата,
душата ми май полетя…
Ала за кратко бе, гърми тишината,
светят лилави дъги,
бавно откъсват се капки в мъглата,
сливам се с тези тъми.
Косите ми още ухаят на лято,
морето обаче друго твърди,
светът е вече целият в злато,
просторът тежко мълчи.
Нарисувай ми лято,
Нарисувай ми песен,
рисувай дордето се ти измориш,
направи ми рисунка на цялото лято,
животът във мене върни!
Ако не можеш, ти само печатай,
топлина върху твойте вълни,
плаша се, моля те, чакай,
животът във мене върни!
Обичам аз в тебе чудният блясък,
надеждата, дето във тебе кипи,
на чайките ведрият крясък,
желанието в мене тупти!
Невена Иванова Цанева
Гр.Варна
15 години
ЛК „Касталия” при ОДК- Варна
МГ „Д-р Петър Берон”, 9-ти „в” клас
Поощрение
Тишина
Броеницата на времето
се къса.
Тихо е!…
Бездомни чайки
търсят път.
Истинко е
новото начало.
Времето за миг
поспряло
грабва с шепи
от света.
Тихо е!…
Проклета тишина!
Морските вълни
заливат спомена.
Шепите са пълни
с пясък,
а сърцето
със любов.
Не измислената,
не признатата…
Моята-единствена…
неповторима….
Само със морето
споделих!
Тихо е!
Но тишината
е красива.
Времето отново
тръгва.
Аз оставам!
Морската прегръдка
ме обвива.
Тихо е!
Денят е сив,
но тишината ….
е красива!
Петър Марианов Пашев-15 години, 9 клас
град Казанлък, СОУ“Екзарх Антим 1“
ТРЕТА вазрастова група І-ІV клас
ПРОЗА
ПЪРВА НАГРАДА
Чаша море
Имало едно време една чаша. Имало я е тогава, има я и сега, винаги ще я има. Съвсем обикновена стъклена чаша за вода. От нея пие детето, когато се върне потно от игра. От нея пие болният, за да преглътне поредното хапче. От нея пие щастливецът, узнал най-хубавата новина в живота си. Само един човек не пожела да отпие и една глътка – самотникът.
Той има две ръце, два крака, две красиви виждащи очи. Има уста, която е по-често затворена. Ушите му чуват много шумове, но не чуват онова, от което се нуждаят.
Съвсем обикновен човек. Носи дънки и риза. Няма часовник. Рядко си взима връхна дреха – студът не го плаши. Рядко яде с приятели – яде само, когато е много гладен. Гали уличните котета, гали главичката на малко дете. Уви, не може да погали себе си. Съвсем обикновен човек.
Застана пред стъклената чаша. Останалите я напълниха с вода от чешмата. Той я напълни с море. Едно мътно, бурно море, скрило в себе си непознати зверове. Отровно солена вода, в която се носят разкъсани водорасли. Рибарски лодки се блъскат в стените на чашата и се разбиват на стотици парчета дърво. Самотникът прекара много дни на плажа на това море. Гледаше го, търсеше отсрещния бряг, изпълваше дробовете си със спасителното му ухание. Морският бриз бе полъхът, който напомняше за живота. Но вълните станаха твърде силни. Мечтите, пуснати в хартиени лодки, потънаха в подводната тъма. Водата се издигаше като воден змей, готов да претопи нищожното човешко същество, осъзнало безсмислеността на цивилизования свят отвъд пясъка. То не помръдна и крачка. Не намери сили. Морето се превърна в тънка струйка, която се всмука в съзнанието му. Заля хората, думите им, промъкна се като зараза в мъничкия свят на самотника. Обезсмисли всичко. Накара го да мисли, докато загуби разума си. Да търсиш истината, следвайки логиката, е равностойно на това да гониш дъгата, изчислявайки пътя до нея. Когато осъзнаеш неспособността на разума да ти даде покой и място в света, бавно и постепенно отричаш заобикалящото те, докато не го принизиш дотолкова, че да не искаш да си част от него. Морето отми вярата и детската красота на непознатото, разяждайки ума на самотника с въпроси, разочарования.
Клетият човек изля горчивината от осъзнатото в стъклената чаша. Тя се превърна в неговата чаша отрова, която не бе готов да изпие. Искаше да изтрие себе си от света и щеше да го направи по всеки друг начин, но не и с тази отрова. Защото тя не убива – тя е бариерата. Тя е „скокът” на Камю. Да преглътнеш морето означава да преглътнеш всичко онова, което не ти позолява да вдишаш от любовта. Онова, което те изкарва от празното развновесие между нищото и илюзията. Онова, което ще те изстреля към висините само, за да не ти позволи да заспиш ниско долу, под пръстта.
Самотникът гледа дълго морето. Толкова малко – побира се в стъклена чаша. Зад него го чакаше ръбът и бездната на вечността. Струваше ли си да отпие или нямаше да понесе горчивината още веднъж в тялото си?
Страх. Какво ще има отвъд? По-добър живот? Вечни мъки? Студ? Рай? Защо бе роден, щом не намери сила да открие смисъл? Защо той, докато други не получиха този шанс? Защо някои се борят за живота си на болнично легло, а той не смее да изпие чаша море?
Посегна и вдигна чашата. Наздраве! За безсмислието! За живота без логика! За живота заради самия живот! За музиката! За мухите еднодневки! Отпи. С всяка глътка, жаждата му се засилваше. Изпитваше нужда да я утоли. Пи дълго. Водорасли, дърво, акули, сол.
Самотникът скочи, но не от ръба. Скочи високо. В този миг видя хората, чу думите, оцвети сивотата. Светът придоби смисъл, но без разум. А дали този смисъл някога би бил намерен, ако го нямаше морето? Може ли човек да се отпусне, преди да е напрегнал цялото си същество? Може ли да бъде удовлетворен, преди да е задоволил любопитството си? Морето дава живот. Винаги е давало и винаги ще дава.
Имало едно време едно море.
Юлия Свиленова Видева
Училище: НГХНИ „Константин Преславски” – гр. Варна
Школа: „Европейски мост” към Общински Детски комплекс Варна
ВТОРА НАГРАДА
У дома
Озовах се в далечния край на въздълъг плаж. Пристъпвала бях хиляди пъти по същия този пясък, осеян с безброй нищожни парченца черупки, някога били част от нещо безпогрешно, от нещо прелестно. Пристъпвала бях хиляди пъти по същия този пясък, сякаш запомнил извивката на ходилото ми и скоростта на походката ми. Пристъпвала бях хиляди пъти, а като че ли идвах за първи път. Винаги ми се струваше, че съм на непознато, далечно място, потънало в забрава. Може би нещо наистина се променяше, може би аз се променях. Всъщност нямаше значение. На брега, близо до необятното море, животът е различен. Живеем с морските течения, плануваме с приливите и отливите и следваме слънцето.
Не знаех как се бях озовала отново на този плаж. Това бе един от онези пъти, когато просто поемаш по необятния път, без цел и без посока. Вървиш и вървиш, и в един момент съзнаваш, че си попаднал точно там, където трябва да бъдеш. И усещайки електричеството, преминаващо през цялото ми тяло с всяка глътка влажен, солен въздух, знаех, че съм на правилното място.
Запристъпвах напред , докато краката ми не докоснаха мокрия пясък, току – що измит от вълните. Имаше нещо завладяващо в начина, по който солените води отказваха да спрат да целуват брега, независимо, че всеки път бяха отблъсквани. А може би трепетът от очакването бе по-вълнуващ от самата среща. Направих още крачка напред и спрях на милиметри от водата, нежно докосваща пясъка. Копнеех да бъда част от това съвършенство, желаех да принадлежа към безконечната, лазурна шир.
Обърнах поглед встрани и се вгледах във върха на скалата, впиваща се навътре в морето като острие. Никога досега не се бях изкачвала до там. Винаги просто се отпусках на мекия пясък и наблюдавах синия хоризонт. Но този път бе различно. Желанието да бъда там горе, над разбиващите се под краката ми черни води, беше завладяващо, френетично. И преди дори да успея да обмисля какво точно правя, вече се намирах на върха на скалата.
Направих няколко крачки по хлъзгавия, неравен камък. Звукът на бушуващото, ревящо като див звяр море ме постави в съзнанието на вечно борещия се да бъде свободен човешки дух. Вдишвах пронизващия въздух бързо, неравномерно, а сърцето ми препускаше безумно. Тъмните вълни под мен се врязваха в бездушната скала диво, необуздано, като че ли желаеха да я разбият на милиони парченца камък. И точно тези черни води сякаш ме придърпваха все по-напред и по-напред до самия ръб на скалата.
Изведнъж всичко утихна. За секунда все едно времето бе спряло. За секунда сякаш научих всички отговори. Един единствен кратък миг и реалността се вряза в съзнанието ми така, както водата прониза цялото ми тяло. Бях скочила. Бях направила онази последна крачка и бях скочила.
Първо настъпи изненадата от това, което бях направила. След това – ужасът. Вълните ме подмятаха като парцалена кукла, като че ли за да покажат цялата сила, на която бяха способни. Желанието да поема глътка въздух бе по-силно от страха, от всичко останало. Адреналинът се разпростря из тялото ми и сега единственото, за което мислех, бе как да изплувам към повърхността. Изпитах сила, която не бях предполагала, че притежавам. Започнах да се опитвам да преборя невидимите окови, които ме дърпаха към дъното. Болката от липсата на кислород ме пронизваше.
И тогава, когато си мислех, че това е краят, успях да се откъсна нагоре и поех така неистово желаната глътка въздух. В този момент там, обгърната от лазурните води, изпитах невъобразимо, чисто щастие. Като че ли за първи път в живота си наистина виждах, наистина живеех, а не просто съществувах. Не усещах болка, не чувствах страх. И в този момент разбрах, че съм точно там, където трябва да бъда, където винаги е трябвало да бъда. Бях у дома.
Виктория Христова Василковска – 16 год.
УЛК”Сладкодумци” Шумен, рък: П. Марева
СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ
СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА КМЕТА НА ГРАД ВАРНА
С мириса на есен
Дебел килим от стенещи листа-
вървя по него, никога не спирам.
Сама съм, но не чувствам самота
във тази тиха есенна картина.
Не търся никой, просто си вървя
и губя се по калните пътеки,
а онзи цирк от хорска суета
зад мен е и не се дочува вече.
Красиви са измамните лица.
Отдавна спрях дори да ги поглеждам.
Пулсиращи са техните сърца,
но кухи са под тежките одежди.
Вървя по тези стенещи листа,
далеч зад мен остана панаира.
Сама съм, но не чувствам самота
и пред морето само аз се спирам…
Натали Данаилова Василева
17 години
Гр.Варна
ЛК „Касталия” при ОДК
Р-л Магдалена Маркова
ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, 11 клас
СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ДВОРЕЦА НА ДЕЦАТА СОФИЯ
ДЪЛБИНИ
Можеш да надникнеш в дълбините,
огледало на съзнание потайно,
с мъка гониш ти лъчите –
те са много за смъртта омайна.
Непокорно и безлюдно е морето,
гняв таи във своята тъга,
роден от болката в сърцето
като помръкнала дъга.
Смъртта е лесна, бърза, кратка,
може би дори приятна,
поставена като загадка
за водата вечно непонятна.
На повърхността лъчите светят,
светлината утрото ни връща
изплуваме в различен свят –
животът жадно ни обгръща.
Жасмина Манолова Манолова
12 години
Гр.Варна
ЛК „Касталия” при ОДК- Варна
ОУ „П.Р.Славейков”, 6 клас
СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА
„СДРУЖЕНИЕ ЛИТЕРАТУРНО ОБЩЕСТВО – ВАРНА”
Чудодейната сила на водата
Слабият морски бриз галеше косата й. Мирисът на водата се носеше навсякъде около нея. Беше топъл юнски ден. Гъстата гора около река Камчия беше изумително красива през този сезон. От местоположението си детето виждаше устието на реката. Оттам се разкриваше красивата гледка на Черно море. Таня тръгна към брега и викаше на майка си:
– Мамо, морето, морето! –сочеше детето с малката си ръчичка. То тичаше бързо по брега на реката и скоро стигнаха мястото, където тя се вливаше в морската шир. Изведнъж Таня се затича към вълните, но майка й я хвана.
– Не мила, внимавай, не ходи без мен във водата. Скоро ще влезем в морето. – каза жената на петгодишното си момиченце.
Младата жена полегна и след миг заспа от умора. Таня тичаше и си играеше с пясъка, когато изведнъж видя шарена пластмасова бутилка , подаваща се сред вълните. Затича се към морето и се наведе да я вземе. Но още преди да я хване, една по-голяма вълна придърпа небрежно изхвърлената бутилка. Детето я последва във водата и не разбра, кога морето неусетно го отнесе навътре. След няколко мъчителни мига, Таня успя да извика. Майка й се събуди и ужасена тръгна да я спасява. Но миг преди да я хване, вълните люшнаха детето към една огромна подводна скала. Момичето изпищя и припадна от болката право в ръцете на ужасената си майка.
– О, миличка, какво направи?! – извика жената, излезе бързо от водата с Таня, остави я и повика линейка.
Изминаха няколко години от инцидента. Таня вече беше навършила десет години, но след трагичната случка повече не можа да проходи. Всеки ден стоеше седнала до прозореца и наблюдаваше как другите деца играят пред къщата им.
– Таня, може ли? – попита майка й от вратата. Плахо се приближи към детето си и го погали. – Можеш да излезеш навън, ако желаеш. – рече тихо жената.
– Защо? Искаш пак да ми се подиграват ли! Осакатяла, без крака, онази в количката, така ме наричат, мамо. Не искам да излизам повече от тази стая!
Майката излезе от стаята и се запъти към хола. Седна до мъжа си и му каза:
– Защо не я заведем на морето. Може там във водата да се почувства по-добре. – рече тя.
– Много добре знаеш, че момичето ни има страх от водата. Това само ще я влоши.
– Но преди тя обожаваше морето. Винаги с огромно нетърпение чакаше да отидем там. – продължи майката.
– Тя никога няма да ти позволи. – рече загрижено съпругът й.
– Може да не й казваме. Разбрах за едно чудодейно място до Варна, където казват че се случват чудеса.
На следващата сутрин цялото семейство приготвяше багажа си.
– Мамо къде отиваме. – попита Таня, докато майка й я качваше в колата. – Кажи ми!
– Винаги си била толкова нетърпелива да узнаеш! – възкликна майка й, след което се качи на предната седалка. Сложи предпазния си колан и съпругът й потегли.
Таня неусетно заспа, дългият път винаги я изморяваше. Когато се събуди усети как баща й я измъкна от колата. Имаше вятър и соления мирис на… море. Да, море.
– Мамо, какво правиш? Нима сме на морето! – каза Таня с паника в гласа си. Изведнъж в главата й нахлуха всички спомени от трагичния инцидент. Денят, в който краката й престанаха да се движат. – Мамо, моля те трябва да се махна оттук! – викаше Таня панически.
– Мила, искам да знаеш, че всичко ще бъде наред. – сълзи потекоха по страните на Таня, но майка й не я слушаше.
На следващия ден жената я заведе по-близо до самото море и двете си обещаха да правят така всеки ден. Някъде на десетия ден слязоха на плажната ивица. Таня се страхуваше, но все пак нещо я дърпаше към морето и тя не каза нищо. Целият следобед остана залисана във вълните, докато не си спомни отново ужаса и бързо поиска да си тръгнат.
По пътя назад Таня тайничко погледна към морето. Искаше й се пак да дойде въпреки страха.
На следващата сутрин, майката на Таня й помогна да се облече и я заведе на плажа. Този път обаче приближи количката максимално до водата.
– Моля те, искам да докосна водата, мамо. – рече Таня приглушено. Майка й и помогна да стигне кристално синьо море. За миг на лицето й грейна усмивка.
– Скъпа, знаеш ли, защо те доведох точно тук, във Варна? – попита майка й на следващата сутрин. Момичето повдигна рамене. – Защото чух, че водата на този плаж била лековита. Един старец ми разказа за това вълшебно място, което е излекувало много хора. Според легендата. „Когато слънцето докосне водата, трябва да тръгнеш по неговата пътека, да изминеш двадесет крачки, да се потопиш и там ще намериш това, което искаш“.
Таня я погледна учудено. Погледът й казваше: „Как можеш да вярваш на това?“, но беше явно, че майка й вярва. Но защо? Лекарите не бяха успели да сторят нищо и казаха, че тя никога няма да проходи отново. Защо тогава майка й вярваше на тези приказки.
– Мамо… – започна Таня.
– Нищо не губим ако опитаме. – рече майка й.
– Но аз няма да вляза във водата.
– Днес почти успя, мила.
– За това ли беше всичко! Искам да се прибера вкъщи! Веднага! – рече ядосано момичето и се опита да завърти количката си.
– Мила… – но детето вече се бе изместило и не искаше да я слуша, но после изведнъж спря и отвърна.
– Добре. – каза примирено Таня, без да се обръща.
На следващата вечер майка й я бе хванала и двете заедно отброяваха крачките във водата. Една, две,…, деветнадесет, двадесет. Таня се потопи и си каза наум „ Искам краката ми да се движат отново“. Погледна към тях, но те бяха все така безжизнени.
Момичето изплува и извика. Тази гледка й напомни за онзи страшен ден, когато бе счупила гръбнака си.
– Мамо, махни ме оттук, моля те. – изплака детето и излезе с помощта на майка си.
Таня стоеше на прага на къщата в която бяха отседнали, а баща й бързо качваше багажа им в колата. Щяха да се прибират. Таня не се бе връщала на плажа, откакто се беше потопила във водата без успех. Изведнъж до нея се появи едно момче. „Сигурно е на шестнадесет или осемнадесет години“ помисли си тя, след което то я заговори.
– Здравей, казвам се Михаил. – каза бодро то. – Ти защо си тръгваш толкова скоро? Знаеш ли колко много забележителности има на това чудно място.
– Не обичам морето. – отвърна тъжно момичето.
– А аз го обожавам, водата е толкова красива, тя дава живот. – продължи с бодър глас момчето, като пренебрегна безразличието на Таня.
– Аз мразя морето, то отне краката ми. – прошепна тя и зарида.
– Няма да плачеш. Мама ми е казвала, че всичко е поправимо, стига да го пожелаеш със сърцето си.
– Какво имаш в предвид? Лекарите ми казаха, че аз не мога да се оправя. Гръбнакът ми е счупен и съм инвалид. Няма връщане назад! – рече Таня тихо.
– Аз не съм толкова сигурен. – отвърна Михаил. – Не си ли чувала, че тук водата сбъдва желания.
– Чух и останах разочарована. Водата тук не може нищо.
– Може би защото не си повярвала. – рече Михаил и хвана количката й.
– Какво правиш?
– Водя те на брега, за да поправиш това, което ти се е случило. – рече просто момчето.
– Не можеш да ме принудиш, мамо, татко… – изплака момичето, но вече бяха твърде далеч, за да я чуят.
Когато стигнаха плажа, Михаил остави количката и понесе Таня към морето. Изминаха двадесет крачки. Михаил спря.
– Какво искаш най-много в този живот? – попита той. Таня се опита да отговори, но той я прекъсна.
– Не го казвай на глас, а си го пожелай под водата. – каза той. Таня пое въздух, гмурна се и прошепна наум. „Иска ми се онзи инцидент никога да не се беше случвал“ – тя отвори очи, беше все още под водата и видя Михаил, който разпери криле. Да, наистина бяха криле. След миг тя изплува нагоре. Беше сама във водата, а майка й я викаше от брега.
– Не си играй под водата, може да ти се случи нещо. Излизай, моля те.
Момичето тръгна към нея. Едва тогава Таня погледна към краката си. Те се движеха и тя най-сетне ги чувстваше.
– Мамо, аз ходя. – извика Таня.
– Разбира се, нали винаги е било така, мила, защо ми задаваш този въпрос. – каза весело майка й.
– Аз се движа! – извика Таня и се завъртя на пети и вдигна глава. Когато отвори очи, тя видя Михаил с ангелски криле да и маха от небето. – Мамо, виж, виж! Там горе има ангел, виж! – но когато двете се обърнаха там вече нямаше никого.
– Колко развито въображение имаш, скъпа. – рече майка й и се обърна, а момичето затвори очи и заплака от щастие. Тя ходеше отново, защото беше повярвала в чудодейната сила на водата, вода, която освен да отнема може и да дарява.
Ивелина Ивелинова Костова, 18 год.
12 клас, СОУ „Иван Вазов” – Стара Загора
Частен ръководител: Пепа Стоянова
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА
НА ЕЗИКОВ ЦЕНТЪР „ЛОГИСТА”
Морето
Морето се събуди в себе си, прозя се, от което върху малката ивица плаж се образува една вълна и част от съществуването му си спомни вчерашното му творение. Тогава то се изви в едно огромно протягане и се извиси над себе си. Така успя да погледне брега от високо и това, което видя го разсъни окончателно! На брега, върху мокрия пясък , превил колене стоеше човек. В това нямаше да има нищо необикновено, ако този човек не бе заличил изцяло склуптората, която морето беше завършило вчера. Вместо нея на мястото й се издигаше нещо съвсем ново. „Новото” беше красиво!Представляваше голям дворец от пясък, до който се излежаваше една русалка и човекът тъкмо довършваше люспите по опашката й.
Морето просто онемя и това го накара да се спусне дълбоко в себе си, но докато се спускаше, дали от вълнение или от яд , то кихна и пръски от тази кихавици обляха „Новото” на брега. Морето не видя това, но там, където паднаха пръските, останаха малки дупчици. Човекът също не ги видя и продължи да си работи.
Легнало в дълбините си, морето беше първо МНОГО тъжно, а после ставаше все по-гневно, докато накрая то стана МНОГО гневно и този гняв започна малко, по малко да се издига до повърхността му. Може би, за това морето не можа да чуе вопъла на Русалката:”Чакай, какво правиш?!Ще разрушиш портрета ми….” Гневът на морето изригна в една единствена, огромна вълна, която се надвисна върху „Новото”, което беше разрушило неговата склуптура… и се спря. Защото едва тогава видя малките дупчици, които неговите пръски бяха издълбали в ‘Новото”. И те така му харесаха, че морето съвсем неочаквано притихна в себе си , а гневът се свлече като струйки светлина върху него. ”Голям склуптор съм”-тъкмо си помисли то, когато човекът върху пясъка също забеляза дупчиците и бързо ги запълни. Морето просто „ахна” и вълната от гняв се разля върху „Новото”. Пясъчният замък заприлича на замък след битка, а от пясъчната русалка остана само половин опашка. Човекът се изправи, погледна оттеглящия се гняв на морето и си тръгна. А морето само това и чакаше. Започна да издухва своите сини вълнения към „Новото” и когато луната очудено наведе главата си към него, морето се оттегли в себе си доволно, а на брега остана да лежи едно чудесно творение, с форми , които само морето можеше да извае…
Морето се събуди в себе си, прозя се, от което върху малката ивица плаж се образува една вълна и част от съществуването му си спомни вчерашното му творение. Тогава то се изви в едно огромно протягане и се извиси над себе си. Така успя да погледне брега от високо и това, което видя го разсъни окончателно! На брега, върху мокрия пясък , превил колене стоеше същият човек. В това нямаше да има нищо необикновено, ако този човек не бе заличил изцяло склуптората, която морето беше завършило вчера. Вместо нея на мястото й се издигаше нещо съвсем ново. „Новото” беше красиво! Представляваше голяма пясъчна лодка, а човекът стоеше изправен до нея и й се любуваше.
Морето онемя за секунда, после с един скок се гмурна дълбоко в себе си, нахлу в работилницата си, взе няколко раковинки от най-любимите си и после отново с един скок изригна в една единствена, огромна вълна, която се надвисна върху „Новото”, което беше разрушило неговата склуптура и … спря за секунда за да погледне къде да изсипе раковинките . Те паднаха точно върху носа на лодката, забиха се в пясъка и беше толкова красиво, че морето не можа да се оттегли веднага, а остана надвесено над творението си за да го погледа. Обаче човекът се наведе, взе раковинките и без да поглежда назад ги върна в обятието на морето.
А морето изчака залезът да пропъди човека от плажа и след това….След това разруши напълно пясъчната лодка и изгради на нейно място чудна фигура от вълни, морски ухания и дъх на вечност. След това махна на лунната светлина за „лека нощ” и спокойно се оттегли в себе си. То имаше всичкото време пред себе си да разваля пясъчни склуптури и да прави нови. „Дори,-помисли си то между две свои прозявки- това състезание започва да ми харесва! Мисля, че накрая все пак аз ще се окажа по-добрият склуптор.”
От тогава морето често се извиваше в едни такива, огромни, огромни протягания, за да може да се радва на творенията си.
А човекът върху пясъка, улисан в своята работа, дори не забелязваше нищо.
Християн Димитров Трифонов 12г.
ГрадВарна
ОУ”Г.С.Раковски”
Морско
В окото на русалка златна
изваяна от замечтан рибар,
оглежда се денят заспиващ
и вижда залезът-самотно стар.
И той изпраща му целувка златна,
заспиват пръските на морските вълни,
дори и залезът заспива бавно
в разпръснатите слънчеви искри.
Пътечката, която те рисуват
примамва ме като узрял банан.
Прекрасно лято с изгреви и залези!
Мечтая си да няма в него край.
Християн Димитров Трифонов 12г.
ГрадВарна
ОУ”Г.С.Раковски”
Морски флирт
Морето флиртува с пясъка топъл
Закачливо пощипва го то.
Подарява от себе си сто раковинки
И още рачета сто.
А хората,/романтици големи в кавички/
Се чудят защо ли, защо
Изхвърля морето сто раковинки
И още рачета сто.
И само аз тази тайна разбирам
И още-русалка една,
Която до мене е в чудната вечер
Под пълната нежна луна.
Водорасли преплетени, свързани чувства,
Полъх на бриз в нощта-
Аз подарявам и сто целувки,
А тя ми дарява света.
И две длани на пясъка все още топъл
От забравени топли лъчи
Едно сърчице изрисуват красиво
От сбъднати детски мечти.
Християн Димитров Трифонов 12г.
ГрадВарна
ОУ”Г.С.Раковски”
