| Първа възрастова група Раздел ПОЕЗИЯ |
| Първа награда Селин Славова Йосифова – 9г. СОУ”Св. Климент Охридски” гр. Кърджали
Обич в огледало С облачето често си играя, летя на воля- имам си криле. Светулчица с фенерче дневно рисува без боички ветрове. Летя нагоре – към безкрая, играя жмичка със щурче. А утрото – голямо огледало такова, като в нашето антре. Оглеждам се и чупя тайно стъкълце по стъкълце…. Едно едничко в мен остана това – с усмивката на мама. |
| Втора награда 1 Траяна Енчева Енчева 10 г. ОУ „Йордан Йовков”, ІІІ кл. ЛК „Касталия” при ОДК гр. Варна
МЕЧТИ
Най-мечтая, най-мечтая със снежни топки да играя, със шейна да се пързалям и в снега да се търкалям. А когато се стопи снега и разцъфне пролетта да навляза във гората, да погаля аз цветята. Лятото, щом слънце грейне и леко вятърът повейне, аз отивам на море да играя с някое дете. След лято идва есента, завалява и дъжда, окапват вече и листата, но остава ми мечтата. 2. Петър Николаев Русинов -9г. СОУ”Свети Климент Охридски” гр. Кърджали България
Откъснах осем звездни детелини за теб – родино моя единствена в света. И всяка буквичка от името ти свято, изписах на небето с детелинови крила. |
| Трета награда 1.Гергана Иванова Марева 8г. СОУ“М. Райкович“ гр. Дряново Моят любимец Мойта малка рибка Няма си другарче Плува си самичка В чистата водичка Всеки ден я храня Грижа се за нея А пък тя нехае И се само крие Плувай, малка рибке, Тъжна не бъди! Скро ще си имаш Пак другарче ти. Ще се забавляваш С него вече ти Аз ще ти се радвам с весели очи. 2. Елена Маринова Маринова 9г. СОУ“Н. Геров“ гр. Варна Любов Аз и моята сестра Сме на мама слънчица! Много ни обича тя, Павече от всичко на света! И ние много я обичаме И „мило мамче” я наричаме” Тя е винаги до нас В радости и труден час. Нека всички деца по земята Малки и големи Винаги да се щастливи Точно като мене! |
| Раздел ПРОЗА |
| Първа награда Християн Димитров Трифонов 9 г. ОУ”Г.С.Раковски” – 3”г”гр.Варна
Кокошката (Една истинска история) Аз бях на 4 години, когато мама и тати трябваше да заминат за Германия. В началото, знаех само две думи на немски-вода и тоалет. Но въпреки това оставах жаден, защото не обичам газирана вода, а в детската градина даваха само такава. Стоях дълго време жаден, докато не се сетих да кажа на мама, а тя на госпожите. Така, този въпрос се разреши. В Германия ми беше много самотно, защото няма как да не си самотен, щом никой не разбира какво казваш. По цял ден плачех за мама, а госпожа – Байнке, която беше по-особена от другите и имаше много любов в сърцето, ме гушкаше и така ми помагаше да свикна с това, че няма как мама да е на лекции в института и същевременно да е при мен. След това тръгнах на училище. Много обичах моята учителка-фрау Бранд. И още много я обичам. Ние бяхме съседи , а около нас имаше горичка, в която други съседи имаха малки вилички. Семейството на фрау Бранд нямаше вила, но имаха приятели, които им дадоха старата си барака. Тя не ставаше за живеене на хора, но те направиха от нея чудесен курник. Купиха си четири кокошки от различни породи и им дадоха имена. Една от тях – Есмералда беше с черни пера, които блестяха на слънцето в зелено. Друга – моята любимка, имаше странен клюн, наполовина прав, а другата половина извит като на сокол. Опашката и беше къса, без много пера по нея. Тя се казваше Иза. Другите две бяха Клара и Цора. Аз често ходих там и заедно се грижихме за тях. Направихме специална мрежа с покрив пред бараката, за да могат да се разхождат на слънце и същевременно да бъдат защитени. Беше истинско щастие да ги галя, а когато започнаха да снасят яйца, тези на моята любимка се оказаха сини! Една сутрин, фрау Бранд ми каза, че кокошките били настинали. Веднага след училище отидохме при тях и аз и помогнах да капне в човчицата на всяка от тях евкалиптово масло. Друг път, Клара не искаше да се храни и фрау Бранд ходеше след нея с някаква храна в една лопатка и се опитваше да я накара да яде. Беше много весело. Всяко лято ние се прибирахме за ваканцията в България. През последното от тези лета, ние с мама останахме за един месец в град Елена. Там, важно-важно и съвсем свободно, се разхождаха много кокошки.Те бяха на хората от блока, които си имаха курници в гаражите отпред. Зарадвах им се. Кокошките започнаха да свикват с мен. Позволяваха ми да ги вземам в ръце и да ги галя. Един следобед, когато играехме с децата пред блока, дойде един от стопаните на кокошките и започна да ги прибира. Но една от тях не искаше да си ляга още и хукна да бяга. Стопанинът и се ядоса и грабна пръчката, която му служеше да подпира гаража си. Притисна кокошката до един ъгъл и я удари два пъти с пръчката. Тя изкудкудяка жално, промуши се през краката му и отново хукна да бяга. Той я подгони, притисна я до едни дървета и я удари отново. Аз гледах втрещен от това, което става. Доближих се до него и му казах, че няма право да удря кокошката, само защото тя не може да се защити. Той дори не ме погледна, но ми отговори, че това не е моя работа. Опитах отново, без да се карам с него, да помогна на кокошката . Казах му: ”Представете се, че тя е по-голяма от Вас и започне да Ви кълве.” Исках той да се постави на мястото на кокошката и да разбере, какво чувства тя. Вместо да я остави, той заплаши и мен с думите: ”Момченце, ти боя ли си просиш?” Аз не се предавам лесно. Може би, защото съм на 9 години. Там, откъдето идвах, нещата не бяха черни или бели. Там бялото е черно и черното е бяло. И още много между бялото и черното. Там нещата не се виждаха.Нещата там се чувстваха. Там всеки се опитваше да помогне на една кокошка да се превърне в лебед. А на лебеда, да се превърне в красива принцеса.Там всяка капка се стремеше да се превърне в локвичка, всяка локвичка в рекичка, всяка рекичка в езерце, всяко езерце в море, всяко море в океан, всеки океан в облак и всеки облак се стремеше да се превърне в капка… Ядосах се много на грубостта на този човек. Той беше несправедлив не само към животните, а и към мен-детето. В този момент, кокошката потрепера и се обърна по корем, а мъжът хвърли пръчката, грабна кокошката за опашката и тя отново изкудкудяка жално. Няколко пера се отскубнаха и паднаха на земята. Той я хвана за краката, тя размаха крила и отново опита да се отскубне. А аз се разкрещях срещу него. Дори го обидих и после съжалявах за това. Тогава мъжът хвана кокошката за едното крило и я хвърли в гаража. След това, бързо затвори вратата и си замина. Седнах в прахта на земята и започнах да плача. Може би, кокошката не бе усетила силна болка от това, което се случи с нея, но аз изпитах голяма болка в сърцето си. Децата около мен, реагираха различно. Някой ми се подиграваха, други ме защитаваха пред тях, някой просто се оттеглиха, а Мирко каза ;”Е, Хриси , нали не бият теб, защо се намесваш?” Вечерта дълго говорихме с мама. „Любовта – ми каза тя, е дошла с Христос. Тя е любов към всичко – хората, растенията, земята, животните. Хубаво е да се бориш, но има различни начини.” Така историята за кокошката се появи в моя сайт и се надявам да са е прочели много хора. Може би, това да е променило нещо в тях! Навярно тя е променила , също така и мен. |
| Втора награда – Виктор Николаев Вълчев– 10г. НУ,,Свети Софроний Врачански” III-г кл. гр.Враца
Ако бях голям Ако бях голям щях да създам резерват за диви и застрашени животни, защото те са в голяма опасност. Застрашени животни във Врачанския балкан са дневните грабливи птици черен щъркел, египетски лешояд, скален орел, белоопашат мишелов. За тях ще изградя хранилки, и не бих допуснал ловуването и обезпокояването на тези животни. Ако бях голям щях да бих променил улиците в нашият град, защото автомобилите не могат да заобикалят толкова много дупки . Ако бях голям щях да засадя много дървета, защото природата се нуждае от чист въздух богат на кислород . Не бих позволил отсичането на дърветата и кършенето на клоните им. Щом порасна ще построя много паркове за старите хора, защото те се нуждаят от почивка. За тях бих направил повече пешеходни пътеки по пътищата на нашия град. Така ще бъде добре , защото българския народ се нуждае от моята помощ . |
| Трета награда Мария Мирославова Борисова 9г. ОУ“Йордан Йовков“ ЛК „Касталия“ гр. Варна
Конче Веднъж, когато ходих на село, видях много красиво конче. То беше толкова прекрасно, че веднага се влюбих в него. Но то беше диво. Въпреки това, аз се приближих до него. Отначало то малко се изплаши, но после се успокои. Започнах да се грижа за него. Хранех го, поих го и то ме заобича. Мина година и двамата пораснахме. Един ден кончето изчезна. Започнах да го търся. Една моя приятелка ми помагаше, но не го открихме. Прибрах се тъжна и си легнах. На другия ден приятелката ми намери кончето. Бях много щастлива. И никога няма да забравя, колко може да страда човек, ако загуби този, когото обича. |
 |
| Втора възрастова група Раздел ПОЕЗИЯ |
| Първа награда МАРИЯ ЛАЗАРОВА ГАРАЛОВА 13 г. VІІ кл. СОУ „Св. Кл. Охридски” гр. Ракитово
БЕЛИ КОНЕ Бели коне като мълнии бели препускат. Газят тревата със своите бързи нозе. Бурята тъмна косите дъждовни разпуска, гривите гали на силните бели коне. Плаче тревата от ревност безумна пропита. Иска да спре този влюбен и шеметен бяг. С билки омайни краката им молещо сплита, клетвени думи прошепва в кънтящия мрак. Бурята язди конете, пришпорва ги бясно. Удрят копитата, ноздрите диво пръхтят. Сякаш земята безкрайна за тях става тясна. Влюбени, силни и бързи конете летят. Щом като стихне небесната луда стихия, ласките бурни когато накрая замрат, морни и гладни конете, протегнали шии, почват виновно и кротко трева да пасат. |
| Втора награда 1. ЗЛАТЕНА БОЖКОВА – V кл. СОУ“П.Р.Славейков“, ЛК „Н.Хайтов“ – Добрич
ВМЕСТО ВИЗИТКА
Аз съм добрата новина на мама, с която тя започва и завършва деня си. Аз съм гордостта на татко, която го вдъхновява от сутрин до вечер. Аз съм мехлем за бабината душа, за уморените й ръце и очи. Аз съм спортния дух на чичо , затова той е толкова млад! Аз съм наказанието на сестричката си , която не си изяжда закуската . Аз съм Златена – златното момиче на баба Златка. Спомен за нея съм и радост за всички. 2. Натали Данаилова Василева 14 г. ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, VІІІа кл. ЛК „Касталия” при ОДК гр. Варна Ако приказка бе този свят
Ако приказка бе този свят, щях фея да съм, цветнокрила, а животът до болка познат, бих в други нюанси разкрила. Ако приказка бе този свят, на щастие щях да приличам, а народът с коварност залят, безкрайно щях да обичам. Ако приказка бе този свят, стените сковани, студени, бих оцветила със цвят, по – ярък от рози червени. Ако приказка бе този свят, тъгата голяма бих скрила, а с елфът добър и крилат, бих всички с усмивки дарила. Ако приказка бе този свят, но за жалост дълбока, не е, от водопадите не шоколад, а мъка и болка тече. |
| Трета награда ТЕОДОРА БОРИСЛАВОВА ВАНОВА 12 г.СОУ,,БАЧО КИРО” гр. Летница, обл. Ловеч
ВЪЛШЕБСТВОТО –ЛЮБОВ Чувство вълшебно, чувство велико, сякаш душата ти нейде отлита. Пърхат с крилете си радостно ,весело безброй пеперуди в сърцето ми песенно. Нежна позлата слънцето алено хвърля закачка в очите ми галено. Чувам дълбоко в душата си зов твоя образ прозира моя детска любов. |
 |
| Раздел ПРОЗА |
| Първа награда Александра Мирославова Маринова 12 г.ЛК „Касталия” при ОДК Варна, ОУ „Захари Стоянов”, VІа кл., гр. Варна
ЛЮБОВТА НА ЦВЕТЕТО Една сутрин снегът се засмя. Както всеки път, щом се зазоряваше, всички семенца и луковички слушаха кикотът му. Беше доволен от факта, че бе господар на дърветата, земята, дори и на хората. По едно време обаче изгря слънцето. То погали всичко с топлите си лъчи и смехът на снега се превърна в жален плач и молби. Ето, че той се разтопи. Най-после семенцата пуснаха коренчета. О-оп, после се подадоха и листенца със стебла и се появиха цели поляни, окичени с различни цветове – тук червено, там жълто и синьо, на други места и оранжево. Цветята погледнаха към сините небесни висини. Едно малко виолетово цветче тъкмо отвори очи и пред себе си видя нещо странно. – Хей – какво си ти? – запита то – Аз ли ? – проговори странното кафяво растение. – Аз съм дърво. И съм много старо. На десет години съм. А ти си цвете. Животът ти ще е кратък и едва ли ще е забавен. Няма да имаш време да срещнеш истинска любов. – Така ли? Какво е това любов? – запита любопитното цветче. – Любов е – продължи дървото – ами, това е да си привързан към нещо или към някого. Той трябва да е единствен за теб и ти да си единствено за него. Без любов животът не е хубав. – О, значи аз задължително трябва да се влюбя – засмя се крехкото растение. То бе сигурно, че ще открие истинска любов. Погледна слънцето. Беше сигурно, че го обича, но тогава се намеси старото дърво: – Това е слънцето. Вече го познаваш. То, например, е открило своята любов. Това е луната. Ще я видиш довечера. Те си имат и милиарди деца – звездите. – Ех…, – въздъхна цветето – значи не го обичам. Неговото сърце вече е заето и аз няма да съм единствено за него. Щом цветето каза тези думи, капризното слънце се ядоса и се скри. Изведнъж заваля дъжд. – Еха, отново се влюбих! – рече виолетовото растение – В дъжда! Ето, той е мокър, а аз обичам водата. – О, не. И той си има истинска любов. Каза дървото. – Виждаш ли онзи облак ей-там? Това е любимото нещо на дъжда. Студената му усмивка го е пленила. – Е, нищо. – каза цветчето. – Аз ще продължавам да търся. Красивото виолетово цвете търсеше нещо, което да е и красиво, и да е нещо, което да му носи радост и тъга едновременно. То обичаше дъжда и слънцето, но само приятелски. А най-добрият му приятел бе старото дърво. Една сутрин се случи нещо необичайно. Слънцето и дъжда започнаха да се състезават кой е по-силен. След час-два се появи нещо, което беше много красиво. – Какво е това ? – попита цветето. – Това е дъгата. Тя има много красиви цветове, но сърцето й е студено. Милиони кандидати от цял свят се надяват да бъдат нейната голяма любов. Тя, обаче, ги отхвърля и обижда. – отговори дървото. – Ще отида да си пробвам късмета или ще умра от мъка. И така, цветето отиде при дъгата. Там то се нареди на опашката. Милиарди цветя също чакаха. Щом дойде ред на цветето, дъгата го погледна. Изглеждаше като обидена: – Видът ти е ужасен! Имаш само един цвят и си грозно! Горкото цвете се обърна и си замина. От тогава то се затвори в себе си и почти увехна. Дървото го караше да говори, но то искаше просто да умре. Животът му нямаше смисъл без дъгата. – Любовта понякога може да те нарани – каза мъдрият му приятел. – Красотата й го е пленила – мислеха си другите цветя. Една сутрин горкото цвете бе почти мъртво. Листата му се бяха сбръчкали и имаха леко кафяв цвят. Изведнъж се появи едно летящо създание. Крилата му бяха по-шарени дори и от дъгата. – Коя е тази красавица?!!- запита виолетовото цвете. – Това е пеперудата – обясни дървото. Тя каца само на най-красивите цветя. Тази е новородена – преди е била гъсеничка. Цветето тъкмо си помисли, че няма шанс и тогава красивото създание кацна върху него. Цветето откри любовта си, която този път беше споделена. И въпреки че скоро заваля сняг, който уби крехкото растение, то бе открило смисъла на своя живот и умря щастливо. На другата година на същото място, където растеше, поникна друго цвете – шарено, като пеперуда. То чакаше да открие своята любов. |
| Втора награда Петър Марианов Пашев, 12 г., VI „а“ кл. ОУ „Г. Кирков“, гр. Казанлък
НАЙ – КРАСИВА НА СВЕТА Празник на цветята! На сцената играеха клоуните Коко и Роко. Празнично беше настроението. Пъстроцветни балони весело се полюшваха от всички страни, сякаш се покланяха на розите. А те бяха жълти, червени, бели. Красивите им главички танцуваха под звуците на песните. Клоунът Роко ме качи на сцената и ме облече като негов помощник. Встрани видях малка роза, която беше пъпчица. Големите изкуствени рози ѝ се подиграваха, че е още малка и неразцъфнала. Поставиха ми задача да огледам добре цветята и да си избера най-красивата роза. Танцувайки по сцената се доближавах до тях. Една ми махаше, друга ми се усмихваше… Всяка искаше да бъде избранницата. Но погледът ми попадаше постоянно на малката пъпчица. Когато стигнах до нея, тя срамежливо сведе главица. Докоснах я с ръка, усетих ухайния ѝ аромат. Сърцето ми подсказа, че тя е най-красивата роза. Взех я и я вдигнах високо с думите: – Това е най-красивата роза! Тя е жива. А всичко, което е живо, е истинско! Така както са истински облаците, тревата, цветята и птичките… Така както е истински красив светът! Отстрани се чуха неодобрителните възгласи на останалите рози. Тогава стана чудо! Моята малка, нежна, срамежлива роза започна да разцъфва! Изкуствените сестри се засрамиха, защото красотата им бледнееше пред величието на истинската казанлъшка роза, която подарих на любимата си майка. Слязох от сцената с усещането, че съм получил своя първи житейски урок. Че малките неща в живота са истински, когато са живи! А изкуствената красота е преходна! |
 |
| Трета възрастова група
Раздел поезия |
| Първа награда 1. Жасмина Петрова Гевезиева, 17г. ГПЧЕ“Йоан Екзарх“ гр. Варна
Ако… Ако поседнеш край брега скалисти сред шепота на морските вълни ще чуеш порива на моите мисли- жадуващи безкрайни дълбини. Ако усетиш пръски от вълните сред ранно утро или сред късен здрач, не се учудвай, те са от сълзите, изпуснати в очакване на плач. Ако самотна лодка се белее, наоколо ухае на жасмин, тогава знай-една жена копнее, да си до нея само ти един. Ако пък залезът над мене аленее, недей далеч отново да тъжиш. Косата ми от времето ще посребрее… Седни до мен с любов да помълчиш. Ще ме усетиш в полъха на здрача, в трептението на бледните звезди, ще ме усетиш в Космоса да крача, ще са безсилни всякакви беди. |
| 2. Марина Аврамова Маринова 18 г. СОУ за европейски езици „Св. Константин – Кирил Философ” XIIe кл. гр. Русе
Недей Не ме целувай с устните за нея зажаднели, не ме докосвай, мислейки, че другата съм аз. Не искам в мен да търсиш нея, аз нямам сили да остана между вас. Недей ме гледа – виждаш нея, не ми се вричай – думите не са за мен, не ме обичай – любовта ти е фалшива, със мен изгубен ти е всеки ден. 01.02.09г. |
| Втора награда 1. Божидар Янков Станчев, 18 г. ЛК „Касталия” при ОДК ПГТ „Проф.д-р Асен Златаров”, ХІIе кл. гр. Варна
Измерение
Докосвам въздуха пропил порочност, и сякаш той нарочно духа във вятър в огнено небе а Слънцето умиращо от скука пробива в облаци пролука… Духа… вятъра, но духа срещу мен, и аз се мъча да успея лебедова песен да изпея. Духа! …и отвява ме съвсем към огън лед и несполука. Някаква случайна клюка духа и съм поразен. Измръзнал падам на земята лишен от времето и синевата. Духа, ураган след ясен ден… Удавник молещ се на Бога умира от тревога. Духа… а аз съм в друга измерение; затворник във модерно поколение; Духа..нека ме отвее по-далеч. 2. Юлияна Росенова Ангелова УЛК”Сладкодумци” при ОДК – Шумен Самотата днес се обеси В жълтата преса излезе: |
| Трета награда 1. НАТАЛИ БОРИСЛАВОВА КАЛЧОВСКА 18 г. ХІІ а кл. ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов” гр. Търговище, ЛК „Любословие”
С омастилени пръсти те докосвам. Разливам се, по-синя от думите, изписани под клепачите ми. По връхчетата им любов танцува, хартиеното ми сърце се свива и тупти. С омастилени пръсти те накъсвам, за да те взимам бавно и по малко. На ивици и завъртулки се обичаме и със отворени очи сънуваме се плахо. С омастилени пръсти те изпращам. С омастилени, половин сълзи… С омастилени пръсти друг ще галя, не теб, а бледия прозрачен лист… |
| 2. Арикан Зюфтиев Исмаилов 18 г. гр. Търговище, ІІ СОУ “Проф. Н. Маринов” ХІІ б кл. ЛК „Любословие”
Бледа вероятност Безсилен устрем трънлив, гореща тръпка заразна, Стъклен синхрон необясним, Решаващ избор напрегнат, безмълвна ласка закачлива, Телепатичен досег закачлив, |
| Раздел ПРОЗА |
| Първа награда Мария Кирилова Стоянова, 16г. ЕГ“Акад. Л. Стоянов“Хкл. Благоевград
Спасете любовта в себе си Поредният ден, в който не мога да стана сутрин… Будилникът звъни ли звъни, а аз се крия под завивките. Не искам да ставам, не искам да бъда част от ужасния свят извън моите фантазии. Вчера… Как не искам да има вчера, как не искам да идва и утре. Искам да живея във вечна нощ. Защото нощта ми дава свобода, нощта е единствената част от денонощието, когато съм сама със себе си и със собствените си демони, амбиции и мечти. Но въпреки всичко ставам, мия зъбите си, реша косите си, подготвям се да бъда погълната от тъмните сили в светлата част на деня. Отивам на училище и не виждам нищо ново – някои хора се усмихват; други се подсмихват; трети коментират всеки, когото срещат; останалите са омърлушени и начумерени. Иска ми се да им изкрещя: „Ей, хайде, горе главата, та ние сме на прага на истинския живот, бъдещето е наше!“, но не мога, защото знам колко много мъка и болка се е стаяла в сърцата им. Знам, защото общуваме и постоянно споделяме неправдите на съдбата. Не! Не някоя двойка, ха, та това си е благо пред това, което може да се прочете в очите… Така минават дните, постоянно срещаш хора, изгубили пътя към себе си; хора, подчиняващи се на нещо, което не разбират и в което не вярват. Виждаш роби, облечени в най-скъпи дрехи от последната колекция на лъскав дизайнер. Всеки служи на нещо, но никой не служи на себе си и на собствените си нужди. Всеки си мисли, че знае всичко, всеки си мисли, че мoжe да управлява би, защото няма своя собствена, защото не знае кой е и къде отива, защото не е обичан. Малко са тези, които наястина я изпитват. Знам, надигат се гласове… „Коя си ти да кажеш, че аз не обичам? Коя, по дяволите си ти, за да кажеш, че аз не съм бил/а влюбен/а? Какво те кара да мислиш, че любовта е само между мъж и жена, та аз обичам майка си и кучето си?!“ Глупости, хиляди напразно изказани думи, хиляди напразно изплакани сълзи. Аз живея в този свят и виждам какво става! Да започнем от прословутата родителска любов – да, даденото мъниче е част от теб, създадено е, ако не с любов, то поне със страст и плътско желание. Ражда се, расте, започва да разсъждава… И хоп – идва моментьт, в който започва да се чувства свободно… И по-възрастните решават да го дресират като цирково животно: „Ще носиш рокля, а ти панталон!… Вържи си косата, за Бога!… Писна ми от теб! Как може да си толкова глупав/а?!… Ще правит каквото аз ти кажа!… Това е неприлично и невъзможно, момиче, стегни се, къде се намираш?!… Всяка жаба да си знае гьола.“. И редица подобни… Просто не могат да се опишат начините, по които всеки се опитва да направлява живота ти… Вчера отидох до магазина, наредих се на опашката на касата, а пред мен имаше млада жена на около 30 години, която водеше малко петгодишно момченце. Отначало гледката ме очарова, та това е най-хубавата гледка след тази на двама влюбени – майка и дете. Но после: -Мамо, искам бонбони. Моля те! – Как може да си такова дете, кой те роди?! Стой тук, не ми обикаляй като лудо! Никакви бонбони… На мен все бонбони са ми купували нашите! Лигльо! И последва страшен плач. Аз съм абсолютно сигурна, че тази майка обича детето си: Уви, тя не е била обичана като дете и не знае как да се грижи за своето. Или пък всичко идва от финансовата криза… Нямаш пари за бонбони за детето си; за нещо, което ще направи щастливо най-скъпото същество в живота ти… Хм, да, така е, приемливо е! Но незнайно защо в чантата ти се мъдрят три кутии цигари и всевъзможни гримове… Явно на всичкото отгоре страдаш и от сривове на нервната система, наркотична зависимост към тази легална дрога – цигарите – и от чувство за малоценност. „Ако не се мумифицирам, няма да ме харесат!!!“ Пълен шок! Дрън-дрън, ако някой те обича и цени, ще те хареса в истинската ти кожа, с естествената ти коса и с красивия здравословен вид на тялото ти, без да приличаш на недоспала, прекалено охранена, прекалено тренирана или докарана до вида на анорексичка жена. А като се замисля, това се отнася напълно и за мъжете. Ах… Отклоних се от темата. Онзи ден реших да изляза навън с компанията младежи, които движат със сестра ми и приятелките й. Учудващо е колко компетентни тийнейджъри има: -Муци, рещих да го скъсам тоя олигофрен… Обичам го, но той си пише коментари на онзи сайт за запознанствата с Надето! Изневерява ми, нещастникът с нещастник! -Не се притеснявай, миличка! Мъже колкото искаш на този свят! Остави го тоя боклук! Защо ти е, нещо е погрознял напоследък, оф! -Права си, Сис! А ти чу ли, че Ани излизала с Гошо? -Не знам какво намира в него, като гей е с тоя маникюр и тия гладки крака! -Еми то, да ти кажа, и тя не е Мис свят! Не е лесно да си мислиш, че обичаш и да смяташ себе си за най-висшето Божие творение, а другите за нищожества. Ех, любав! Кой ли е скършил крилата на тези млади дами? Кой ли е накарал невинните сърца да се вкаменят? Кой им внушава колко са подли мъжете? Не е изненадващо и то никак. Във всички филми има пошли хора, които се избиват, мамят; които нараняват и се опитват да притежават останалите; които мислят, че като унижаваш другите, ставаш по-велик. Жалко е! След време тези млади жени ще станат възрастни хора, ще станат майки… Как биха могли да намерят правилния човек, щом всеки е боклук и не заслужава любов, понеже те не са били обичани? Как ще възпитат синовете и дъщерите си? Най-вероятно с лозунга: „Мачкай, наранявай, унижавай, разплаквай, използвай, изоставяй!“. Както всички знаете, всеки квартал си има няколко човека, които слухтят и разнасят най-долни клюки. И повярвайте, това не са само баби и дядовци над 60 години. Клюкари има в магазина, във фитнеса, в училище, в автобуса, на улицата, в парка, в мола, в кафенето, в дискотеката и къде ли още не. Не можеш да избягаш от тях. Един ден се разхождах из квартала и реших да пийна един чай в едно по-отдалечено кафенце. И… На съседната маса имаше няколко жени на възраст, достойна за уважение, плюс наколко прилично облечени млади момичета. Не е истина: -Ванче, знаете ли, че Даниела на Филип ще се жени? Бременна е. Господ да я накаже. Какъв срам за майка й и баща й. -Леле, Лиле… Господ да пази наште деца от такъв срам. Очаквах по-младите да покажат малко разум и да ги спрат, но си останах с илюзиите. -Лельо Лиле, ама тоя е доста по-стар от нея… Мисля, че 17 години… Без да искам, ме изби на страшен смях. Те се обърнаха и ме погледнаха. Обърнах се и си тръгнах, но ми заседна огромна бучка на гърлото. Как може да си толкова тесногръд, такава „консерва“? Как може да не се интересуваш от собствения си живот, а само да се опитваш да саботираш чуждия? Кой си ти? Кой ти дана това право на собственост върху другите? Как слагаш под общ знаменател един милиард млади? Смешно е, жалко е! Някои хора трябва да знаят кога и къде да спрат, за да не паднат в очите на приятелите и близките си. Горните примери много ясно представят отношението към любовта… За жалост. Но нека обърнем поглед към другия полюс, там, където грее слънце и небето е кристалносинъо. Където я има чистата, истинската любов… Тя съществува… Има я… Усещам я, тя е изпълнила всяка частичка от мен… Вие чувствате ли я? Вероятно… Но като цяло ние, хората, сме загубили пътя в живота си, загубили сме почти напълно способността да обичаме и не искаме да си признаем правото да бъдем обичани. Нямаме чувство за правилно и грешно, има само празнота, самота, студенина. Всеки е вглъбен в себе си зради нечии грехове, които е приел сам да плаща. Всеки наранява другия, защото някой друг е наранил него; всеки е марионетка, а ако не желае да бъде и се подчинява, го мачкат. Убиват душата му малко по малко и нищо не е в състояние да му помогне, ако сам не реши. Аз съм свободна, не ми пука, че съседките ми не харесват новия ми чифт дънки; не ми пука, че госпожата в училище е недоволна от това, че не ми върви това, което тя преподава; не ми пука какво мисли за мен; не ми пука какво се говори за мен. Защото аз знам истината за себе си и това е достатъчно, защото обичам и уважавам любимите хора и се старая да ги направя щастливи, защото съм влюбена и защото знам какво искам от живота. Защото съм сигурна, че мога да постигна много, ако аз самата го пожелая със сърцето си, способност почти загубена през вековете „щастлив“ прогрес на човечеството. Защото съм човек, жена, а не робиня и онеправдана, яхнала метлата си вещица. Всички хора са ангели, но когато отрежат крилата им започват да летят на метла. Всички говорят, че нефтът, природният газ и всички природни изкопаеми са на свършване. Ами твоята душа, тя не е ли на изчезване, тя не е ли застрашена? Моля ви, спасете единствената жива, невидима материя, която ни дава сили да живеем! Спасете любовта! Спасете себе си от оковите на предразсъдъците! Спасете човечеството, защото както имунитетът на един човек се поддържа от малките антитела, които живеят в кръвта, така и човечеството се крепи на една малка дума, но всъщност всичко – Любов! Не допускайте да наранявате хората, които обичате, защото любовта не е даденост, тя се печели и след това се поддържа чрез чистите чувства, които излизат директно от душата! Бъдете щастливи, бъдете влюбени и не живейте чужд живот, защото, докато се усетите, вашият ще е свършил. Не водете чужди войни, защото само може да изгубите най-скъпото!Отворете сърцето си за любовта, тя е винаги с вас, ако не я потискате! Не се страхувайте и не се срамувайте да дадете шанс на всеки, който иска да ви обича! Кажете поне едно „Обичам те!“ на човек, който заслужава! Доброто у нас може да бъде отключено само от любовта в нас. Обичайте! |
| Втора награда Светлана Георгиева Няголова, 12 кл. ЕГ”Пейо Яворов” – Силистра
ЧУДНИТЕ ГЪЛЪБИ
Това, което ще ви разкажа, не се е случило много отдавна и нямало никакви царе, принцове и принцеси. Затова пък имало едно момче и едно момиче. И двамата учели в десети клас, само че в различни училища. Момичето било много хубаво, с дълга руса коса и очи, като есенните лис-та – тъжни и красиви, излъчващи топлина и нежност. Момчето пък било буйно и весело, с рошава коса и големи очи. То било неуморно в забавленията, а уроците почти не поглеждало. Изглежда наистина светът е малък, щом такива противоречиви характери могли да се срещнат. От този ден за момчето настъпило ново летоброене. Образът на момичето седял като неотлъчен страж в съзнанието му. Той го изтезавал страшно, като му показвал момичето в най – причудливи положения и обстоятелства. Непрекъснато му се присънвало, че спасява момичето от престъпници. Сънувало, че се бие с тях и че е ранено, а момичето се грижи за него. Но винаги сънят прекъсвал на най – хубавото място и то трябвало да тръгва на училище. Бедното момче не можело да си обясни тези страшни чувства. То изгубило всякакво желание за купони и партита. Уроците по любимите предмети му се стрували скучни. Някакво особено вещество изпълвало сърцето му. То го задушавало и убивало у него всяко желание. Един ден то случайно срещнало на улицата момичето на своите мечти. Изведнъж това нещо, което било в него, започнало да скача и да се бунтува. То преляло от сърцето му и се плиснало по цялото тяло. Кръвта му кипнала и момчето почувствало някакво неустоимо влечение към това нежно създание. Чак сега то разбрало, че се било влюбило в това момиче. Преди това не искало да чуе за момичета и затова сега се опитало да я забрави. Когато се мъчело да не мисли за нея на ум му идвал древногръцкият мит за Нарцис. Нарцис бил красив младеж и много момичета го обикнали, но той отхвърлял любовта им, защото бил заклет женомразец и не обръщал внимание дори и на най – красивите нимфи. Афродита (богинята на любовта) се ядосала на красивия момък, загдето отхвърлял подаръците ú и го наказала много жестоко. Тя направила така, че той се влюбил сам в себе си. Бедният Нарцис по цял ден стоял на брега на едно езеро и съзерцавал образа си. Той седял там много дни наред, без храна, не можейки да откъсне поглед от отражението си във водата. Накрая нещастният момък умрял от глад и изтощение. Прекрасното му тяло било разкъсано от дивите зверове. Така постепенно момчето се унасяло в мисли и забравяло първоначалните си намерения. През деня то ходело на училище, учело уроците си. По този начин частично преставало да мисли за момичето. Но паднела ли вечерта, Ерос го подлагал на страшни мъчения със своите сънища. Най – после момчето се предало. Любовта тотално го обсебила. Тя не му давала мира, то по цял ден търсело номера или адреса на момичето. Най – накрая разбрало в кое училище учи. От този ден момчето започнало често да ходи в училището на момичето. Понякога се виждали, понякога – не. Понякога си подмятали по някоя дума, друг път – не. Когато видело момичето, момчето било много щастливо.. Можело по цял час да съзерцава красивото ú лице. Любовта му се превърнала в мъченически венец. То било готово да се обрече на всичко само и само да може пет минути да се наслаждава на чудното момиче. Често, когато седяло в гредината пред блока с очи устремени в отворения прозорец на момичето, забелязвало група гълъби, които гордо се носели в небесния простор. Какво ли не би дало момчето да може да лети като тях…Един ден, унесено така в мечти, то не видяло как вечерният мрак разпрострял своите нежни воали над града. Усетило се едва когато мракът изпълнил всички кътчета в парка. Момчето станало от пейката и тежка въздишка се изтръгнала от гърдите му. И изведнъж момчето изпитало страхотна болка. Започнало да се свива все повече и повече, докато станало съвсем малко. Ръцете му са превърнали в крила и се покрили с нежни пера. То се превърнало в гълъб. Издигнало се във въздуха и влетяло през отворения прозорец в стаята на момичето и незабелязано кацнало на гардероба. Преди да си легне момичето застанало пред огледалото и започнало да разресва косите си. Такава разкошна гледка гълъбът не бил и сънувал. Най – съкровената му мечта била да докосне тези разкошни коси, но те били недостъпни за него. На бедния гълъб му се искало този момент да продължи вечно. Четири дни престоял гълъбът на гардероба, а на петия момичето го намерило мъртъв. В последните си мигове гълъбът разбрал, че истинското щастие идва с любовта. |
| Трета награда 1. Петилина Тихомирова Петрова 17г. ГПЧЕ“Йоан Екзарх“ гр. Варна ЛК „Касталия“
Любовта , казват, е венецът на природата
Обичах приказките на мама, четеше ми всяка вечер, през почивните дни дори още повече. Обикнах много неща чрез книгите, но най вече онова чудо, което не можех да си обясня, онова тайнствено искрящо дребничко огромно, което не можех да побера в ръчичката си като сладка курабийка. Влюбих се в природата. В нейното видимо. В нейното тайнство. Влюбих се, порастнах с тази си любов и я забравих. Така се случи, както при всички порастнали деца – красивите приказки на мама ни сочат житейските истини и смислови начала, забиват се в нас като тръни от венеца на Спасителя и с времето падат един по един, оставили само драскотини, като от бодлички на ела… Дали любовта умира или нещо друго се случва с нея? Кой е творецът – човекът, побягнал от великите идеи за хармония с природата, или съдбата, играеща си с нас, както ние с децата на ландшафта във всеки един момент… Любовта не умира изведнъж, тя бавно се изчерпва. Джубран Халил Джубран сподели една изключително трогваща сентенция, свързана безкрайно с любовта, опитомяваща мисълта за природата: Любовта, казва тя, не познава свойта глъбина, додето не настъпи мигът на разлъка. Издигнаха човека в култ, Шекспир ли бе или просто надеждата за сакрализиране на човешкото, предизвикаха олицетворението на венеца, връзката между нас – хората и природата. Оттогава насам колко внимание й обърнахме, как разточително наблюдавахме недрата на земята, как безгрижно режехме клоните на дървото -живот, сеехме пожари в плодородната земя, спирахме свлачища с гърбове, отдадени на машинки от евтини реклами. Имаха всичко, децата на старото време – не го осъзнаваха, днес нямаме нищо, заради грешките с природата – и ние не го осъзнаваме. Човекът стана венец на природата дотолкова, че да обърка смисловите значения на понятията „творец” и „обитател”. Парадокс е съществуването ни на планетата, парадокс, заради немотивираното ни заповедническо поведение на господари без слуга, на богове без простосмъртни, на бляскави звезди без небе… Ако Бог е абсолютният творец на света, а ние част от неговите талантливи създания, достигнали най-висши форми в съзряването, разума и интелекта, ние сме като наградата за неповторимия и талантлив творец, ние сме неговия лавров венец. Ето защо на тази красива победа се дава най-хубавата награда – любовта. Ако е вярно, че любовта е в този, който може да обича, то ние, хората, сме достигнали до велика мъдрост. Любовта е в ръцете на човечеството и само от нас зависи, дали ще я трансформираме в нещо невиждано красиво, във венец на природата. Хораций казва, че мъдрецът престава да бъде мъдрец и справедливият – справедлив, ако любовта към добродетелта, която проповядват, е прекалена. Ако приемем тези думи, сочещи толкова истини, значи ли това, че любовта, която изпитваме към природата, все още е жива, но прекалена и твърде деспотична? Никой не иска да наранява любимото същество, но се случва, точно тогава, когато забравим какво е любовта, и започнем ревностно да се борим с вятърните мелници на лудостта. Ето защо любовта е прераснала в тотален критерий за отношение, но твърде често забравяме смисъла на тази дума. Всеки иска този щастлив живот да бъде изпълнен с любов, но не всеки разбира лексемата като част от Битието, като феномен на всяко едно време, като венец на природата… Достигайки трепетния момент на „философска нагласа”, стресирани, дали няма да ни е за последно, ние се разпокъсваме между огъня в душата, който целенасочено предава лично отношение, и леда между хората по улиците на нашето замръзнало въображение. Природата – огън, топло сърце или изгоряла къща? Природата – лед, красота на фигурист или острие за единака? Ако е вярно, че истинската любов е грижовност и отдаване, хармония и мъдрост, то няма по-точни от думите на Едгар Кейси. Кой не би ги повторил?… „Никой не е толкова мъдър, че да няма какво да научи от природата”. Наш дом е всичко, което ни заобикаля, и което засега е дарило живот само и единствено на нас. Цялата тази енергия, която ни покрива, осветлява, затъмнява, облекчава и затруднява, цялата тази върховна поанта на лирическия текст – наречен „Живот”, ни дава ясното съзнание на човеци, родени от любовта, въпреки любовта, за любовта. Ако надскочим поне веднъж световния рекорд на Стефка Костадинова над нашите ограничени представи, опити и наблюдения, ние може би ще разберем, че само истината и добротата в човешката ни душа ще могат да хармонизират отношенията ни с нашия родител, приятел, събеседник и учител… Някои ще приемат мисията като шоу, други като последствие от световната икономическа криза, трети като користна цел след конференцията в Копенхаген, но ще има хора, които ще разберат думите на стария писател, които ще откликнат на мелодията на слепия композитор, които ще запеят в ритъма на Влюбения певец. Векове са минали от зараждането на цивилизацията, от преоткриването на дивото в опитомено красиво, от халюцинацията в доказаното, според човешките и природни закони. И през всички тези векове все се намираха хора да пишат за любовта, да долавят любовта, да усещат любовта… В своето произведение „Едно” Ричард Бах разкрива нещо, за което ще опитаме да се заловим в наши дни. „Колкото повече ни заплашват, толкова по-малко обичаме. Интересно, излиза, че да обичаш някого или нещо без условия, означава, че не те интересува кой или какво е това.” Излиза, че безусловната любов е същото като безразличието. Май в това превърнахме привързаността си към природата, в едно тягостно безразличие, от което само ни тежи, от което, чрез различните нейни удари върху нас, и наши върху нея, само ни боли… Не е късно! Все това повтаряме в опитите си да се спрем. Опасявам се, че закъсняваме, а любовта не чака, тя е или лавровия венец на победата след състезанието тук и сега, или е трънливият венец на болката от угаснал спомен и загубен шанс… 2. Любен Бранимиров Любенов 17г. ПГАТ“ХІкл. гр. Павликени Любовта в нас
Каква любов, бе хора? Вие къде видяхте любов? В сърцата си, в главите си? По телевизията ли я видяхте или чухте? Къде, за бога, е скрита тази прословута любов? И вие не знаете! Ами откъде да знаете, след като…. Самите вие дори не изпитвате любов към ближния, към тялото си, към живота си, към съществуването си, та дори и към….по-скоро към нищо не изпитвате любов? ! Да, ама…. да….точно така стоят нещата! Ще спорите и ще се мръщите, но аз любов в нас, във вас, не виждам. Няма я! Любов ли е да оставяме бедните си деца по домовете, да ги гледа някой друг? Любов ли е да закопаем нечии друг живот със своята безотговорност? Или любов е, да се блъскаме един друг в градския транспорт, да сме вечно сърдите на обществото поради някой личен проблем, естествено, виновни за който са „тоя и ония”, а ние не…. Любов ли е да караме бясно, цвъкащи надгробни плочи тук и там, сякаш не са житейски ла*на, а ново-засадени дръвчета? Любов ли е да се топим като нация, за сметка на раждащите 12 годишни ромки,които на преклонните 30 вече са баби, на 50 прабаби, а на 60 раждат отново, ей така, за спорта… Любов ли е с нашите пари да хранят черните чавета? Любов ли е да има новини на турски? Къде, в Испания ли, питам аз, има новини на български? Любов ли е…да лъжем и крадем? Всичко това е любов, ама не съвсем! Любов е да сме нагли, ама не като ония нагли с черни джипове и ятагани, а нагли с навъсени лица, нагли в ежедневието, нагли в живота, нагли не къде да е, а и в смъртта дори…Любов, нали? Необикновена любов, като лъч светлина, преминаващ през прозореца в тъмната ни стая, за да стане тя още по-тъмна. Отблъскваща, досадна любов. Толкова противна, почти като запъртък на 40 градуса лятна жега. Претендирате за любов?! Да ви е сладко! Все пак това е, което търсихте. „Любов”… ама не съвсем! п.п. Обичлива нация сме били, ние българите. Само едно нещо не обичаме- българи да се наричаме! ;( |
| Специална награда за цялостно представяне Мила Веселинова Божкова 18г. ІЕГ Варна ЛК“Касталия“ |
| Специална награда на Кмета на гр. Варна за поезия – Плакет и Грамота се връчва на Деница Иванова Недялкова ПМГ“В. Друмев“ Велико Търново |
