|
ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
І-ІV КЛАС
ПОЕЗИЯ
І-ва награда – не се присъжда
ІІ-ра награда – Аврора Вячеслав Славова, гр. Дряново, СОУ „Максим Райкович”, 4 кл., за „Приказно море”
ПРИКАЗНО МОРЕ
Златни слънчеви лъчи,
морски палави вълни
на здрачаване се сливат,
в мрака нежно се обливат.
Палави делфини скачат.
По гърба им нимфи плачат,
че нощта се спуска пак
и в морето става мрак.
В златни слънчеви лъчи
сутрин морските вълни
нимфите ще галят нежно
край градчето ни крайбрежно.
И делфините щастливи,
и русалките красиви
ще се къпят в светлина,
в песента на утринта.
ІІ-ра награда – Йоана Иванова Иванова, гр. Варна, ЛК „Касталия” при ОДК – Варна, ОУ „Йорда Йовков”, 3 кл., за „Лятото и морето”
ЛЯТОТО И МОРЕТО
Цяло лято аз лудувах,
играх, празнувах, веселувах,
но започна пак училище от злато –
с ум и знания даравя ме богато.
Но в миг се чува, чува тук
как птиците летят на юг
и падат леко пъстрите листа,
че пак дошла е есента.
Мечтая аз за ласкаво море
в горещо лято да ме призове,
под светло слънце с топлите лъчи
да поиграем пак до късно от зори.
ІІІ-та награда – Кристияна Мартинова Маринова, гр. Шумен, ІІ ОУ „Д-р Петър Берон”, 4 кл. За „Медузка”
Медузка
Сребърна медузка
по вълните плува.
Като балеринка
нежничко танцува.
Спира се и трепва
с дълги пипалца.
По крачета лепва
непослушните деца.
Силен плач се чува
по морския бряг.
Медузката лудува-
ще ни стигне пак.
ІІІ-та награда – Тедислав Бисеров Николов, гр. Горна Оряховица, Частна занималня за ученици – Студио „Мечта”, 3 кл. За „Мое море”
Мое, море…
Ти си обич и безбрежност.
Ти си буря и седеф.
Ти си тиха, синя нежност.
Без следи си от тъга и гняв.
С коси –тез синкави вълни.
С нозе – черупките на миди.
Ръце – на гларуси и чайки.
Сърце – от лудостта на рибите.
Стоя аз кротък и безмълвен.
На камъните, там на кея.
Море, море, ще те прегърна
във мигове на радост своя.
ПРОЗА
І – ва награда – Яна Ивайлова Иванова, гр. Русе, СОУПНЕ „Фридрих Шилер, 4б клас за „Морето и аз”
МОРЕТО И АЗ
Ако погледнем към морето и попитаме: „Какво всъщност е то?“, някои хора ще отговорят:
-Ами, морето си е море – синьо-зелено с водорасли и рибки.
Не! Морето е много повече – отвъд хорските представи! И тъй като точното описание не се побира в нашите мисли, аз ще го опиша колкото мога.
Морето е един друг свят. Аз бих го нарекла „Светът на красотата и чувствата“, защото когато се вгледаме във водите му, ще разберем, че то е едно от нещата най-близки до сърцето. Неговата прелест може да събуди и най-съкровените ни мечти. И като се замислим, че всичко това е дом на толкова много чудни същества, възхищението ни към величието на Морето става още по-голямо.
А на външен вид е просто великолепно. Леко сребристият му цвят, който има син оттенък в края на хоризонта, прилича на разтопен диамант, а не на обикновена вода. Когато слънцето изгрява, то се отразява във водата. Това отражение проблясва така нежно, сякаш злато се е разляло в морето. Морският изгрев е приказен. Кара и най-тъжните да се усмихнат. А когато нощем изгрее луната, златото по вълните се сменя със сребърна пътека.
С това великолепие можеш да се слееш, само ако го видиш с очите си. Да усетиш топлия полъх на вятъра, докато стъпваш по мекия пясък, да вдишаш соления аромат на морето, докато то те гали с вълните си. Тези красиви чувства се усещат само ако си добър човек.
И аз като отида на морския плаж се чувствам едно цяло с всичко добро, красиво и спокойно. А това спокойствие се нарушава единствено от писъка на чайките и от детския смях, сипещ се като златен прашец по плажа.
ІІ-ра награда – Младен Христов Йонков, гр. Варна, ЛК „Касталия” при ОДК-Варна, ОУ „П.Р.Славейков”, 4 кл. За „Морето през годината”
Морето през годината
През лятото морето е прекрасно.Удивява ме хоризонта.
Морето показва чувствата си по различен начин от нас.
През лятото е спокойно, щастливо, защото хората плуват в него и се радват, но то е и гневно. Понякога си играе с небето и губи. Показва го, като прави огромни вълни. През есента е студено и почти никой не го посещава. Но залезът прави хоризонта прекрасен, оцветен в оранжево и синьо. Цветовете сякаш се гонят с вълните. През пролетта е малко хладно, но тръпнеш в очакване да плуваш и имаш време да мислиш за игрите. А и може да ловиш риба. А морето чака децата и си мисли за тях. И птичките се връщат и му пеят. През зимата гледаш хоризонта, но с бяло небе – толкова е красиво.
Но лятото идва всяка година и така морето се радва всяка година.
ІІІ-та награда – Кристина Христова Стефанова, гр. Варна, ОУ „Цар Симеон І”, 3 кл. За „Един вълшебен сън”
Един вълшебен сън
Разхождах се по морския бряг, а вълните ми пееха безкрайна песен.Седнах на топлия пясък и се вгледах в огнения изгрев.Изведнъж пред мен се появи една прелестна русалка. Имаше дълга златисто-руса коса,а опашката и беше в тюркоазено-син цвят.Тя ми помаха и аз се приближих към нея и изненадано открих, че не се страхува.Попитах я как се казва.Руслката ми отговори,че името и е Иридеса. Запознахме се и започнахме да си приказваме като приятелки. Тогава я попитах да ли е възможно да отида в нейния свят.
Тя не каза нищо само потсвирна на една сребърна флейта и при нас доплуваха два ослепителни делфина.Седлата им бяха от злато,а поводите им от бронз.Русалката ми каза,че единият се казва Звезден блясък,а другия Морска звезда и,че с тях ще стигнем до морския град.Аз се зарадвах,яхнах Звезден блясък и заедно с Иридеса която беше възседнала Морска звезда потеглихме към дълбините на морето.По пътя видяхме различни морски риби,разноцветни корали,ослепителни рифове. Накрая стигнахме една табела на, която пишеше с големи букви: „ ДОБРЕ ДОШЛИ В МОРСКИЯТ ГРАД”. Подминах ме я и се озовахме на едно приказно красиво място.Страната изглеждаше невероятно!Домовете бяха украсени с миди и рапани,а покривите се отваряха и затваряха, все едно дишаха.Иридеса ме заведе в дома си,ядох ме морски деликатеси, играхме на криеница с нейните приятели, повозихме се на морски кончета и най-вълнуващото беше , че се запознах с баща й – царят на морето Нептун.
Русалката ми предложи да отидем при един потънал кораб и аз с радост приех.След доста дълго пътуван върху гърбовете на делфините най-накрая стигнахме потъналия кораб който всички наричаха „ЧЕРНАТА ПЕРЛА”.Влязох ме вътре и започнах ме да разглеждаме.Иридеса събираше различни предмети останали от моряците.Изведнъж се спънах върху една копчинка пясък,разрових я и открих един красив рапан. Допрях го до ухото си и чух шумът на морето и ….глсът на мама, който ме викаше.
Събудих се. Оказа се, че съм сънувала, но това беше един вълшебен сън, който може би някога ще се случи .
Поощрение: – Гергана Иванова Марева, гр. Дряново, СОУ „Максим Райкович”, 4 кл. За „Едно невероятно пътуване”
Едно невероятно пътуване
През лятото бях на гости при кака в град Варна.
Един ден реших да отида на плаж. Разхождайки се по пясъка се загледах в синьото, безкрайно море.
Изведнъж от него изскочи огромна риба. Тя проговори с човешки глас:
– Искаш ли да дойдеш с мен в чудната страна на музиката?
Аз се съгласих. Качих се на гърба и. Гмурнахме се под водата. Плувайки, видяхме различни морски животни – шарени рибки, огромни октоподи, морски звезди и красиви делфини.
Скоро пристигнахме в една причудлива страна. Бяхме омаяни от нежна музика. Издаваха я странни инструменти. Контрабасът имаше форма на скат. Пианото представляваше актиния, а медузата се беше издула като арфа. Цигулките бяха кафяви риби, саксофоните – водни кончета, а кларинетите – змиорки.
Този невероятен оркестър се дирижираше от една прекрасна русалка. Тя имаше дълга, руса коса, сини очи и изящни ръце. Беше облечена с бяла рокла, отрупана с нотички. В ръката си държеше седефена палка. Русалката предложи да ни поздрави. Избрахме си валс. Оркестърът засвири, а ние слушахме унесени.
Времето мина неусетно. Рибката ме подсети, че трябва да се връщаме на морския бряг. На тръгване русалката ме целуна и ми подари малка коралова нотичка, която си слагам в джобчето за късмет, когато ми предстои концерт на сцена.
Поощрение: – Ширин Алиева, гр. Шумен, Лит.студио с рък. Валя Динева, ОДК-Шумен, ІІ ОУ „Д-р Петър Берон”, 4 кл. За „Вълшебното камъче”
ВЪЛШЕБНОТО КАМЪЧЕ
През лятото отидохме на море. По цял ден играех на плажа и се научих да плувам. Един ден влязох навътре. Водата беше чиста и се виждаше дъното. Видях чудно красиви водорасли, рибки, камъчета. Най-много ми хареса едно лъскаво камъче, което приличаше на диамант. Извадих го от водата. То светеше толкова силно, че даже слънцето се скри зад облаците. Всички хора се обърнаха към мен и дори поискаха да го купят. Аз не им го дадох. Скоро си тръгнах и докато вървях си мислех:”Това камъче е необикновено, дали не е вълшебно?!” Изведнъж заваля. Пожелах си дъждът да спре и в този миг желанието ми се сбъдна. Толкова се изненадах! Реших да опитам с друго желание. Поисках да изгрее дъга. На небето грейна ярка дъга. Реших, че камъчето наистина е вълшебно. Вечерта го сложих под въглавницата си и сънувах чуден сън, бях на морското дъно и си играех с красива русалка.Тя ме разведе из нейното царство, където беше много красиво. На сутринта не можех да разбера дали това бе само сън. Отидох отново на брега. Гледах към безкрайното море и очаквах да се появи истинска русалка. Тогава край мен мина плачещо момиченце. Попитах го защо е тъжно, а то ми отговори, че е загубило своето чудно камъче. Досетих се, че трябва да е онова, същото камъче. Извадих го от джоба си и му го подадох. Момиченцето се зарадва, очите му грейнаха. То ми благодари и си тръгна. Бях много доволна, че постъпих така. Съжалявах за красивото камъче, но спрях сълзите на едно дете. Това е по-хубаво от най-красивия и скъп камък на света.
ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
V – VІІІ КЛАС
ПОЕЗИЯ
І-ва награда – Александра Мирославова Маринова, гр. Варна, ЛК „Касталия” при ОДК-Варна, І-ва ЕГ, 8 кл. за „Сбъдната мечта”
Сбъдната мечта
Във капчица дъжд се превърнах-
във мъничка перла сребриста.
Мъглата сънливо прегърнах,
тъй светла и толкова чиста.
А тя ме отпрати в морето-
солено и пълно със пясък,
но аз исках пак на небето-
спокойно, изпълнено с блясък.
Но спомних си колко мечтаех
да стигна отвъд дълбините.
И вече дори и нехаех
за облаците и мъглите.
Сърцето ми биеше лудо!
Бях цялата в слънце огряна.
И ето, че случи се чудо-
разбих се, превърнах се в пяна.
За миг да почина се спрях,
но слънцето взе ме небрежно.
Със него във танц полетях,
нагоре понесох се нежно…
Във капчица дъжд се превърнах-
във мъничка перла сребриста.
Мъглата сънливо прегърнах,
тъй светла и толкова чиста.
І-ва награда – Георги Ангелов Ставрев, гр. Пловдив, СОУ „Паисий Хилендарски”, 6 кл. за „Морска картина”
МОРСКА КАРТИНА
1.
По пясъка – гларуси.
Гладни като босоноги деца.
Нагли като всичко наоколо.
На брега рибари със мрежи.
Очите им с цвят на маслини.
В чашите – бира, в чиниите – цаца.
Край тях Русалки разресват коси.
Нанизват гердани от мидени части.
Пляскат с опашки по вятъра.
Продавачи предлагат
на солени цени захарни ябълки.
Деца играят на пясъка
и подскачат на пръсти – припарва им.
Сякаш от нестинарски родове са дошли.
Познават душите на огъня и водата –
затова устояват на всичко.
Кулите на пясъчните им замъци
се сдобиват с отбранителни ровове ежечасно.
Някой казва „браво”.
И децата се радват.
2.
Морето мести корабите по пладне едва.
Вълните следят конкурентки
– жени с плажно масло.
Мирише на варена царевица навсякъде.
Продавачи носят на главите си тави.
Време за прилив е, а водата се бави.
Мързеливи минути, протяжни лъчи и вълни.
3.
Слънцето намига на лодките край пясъка.
Вечер поети с китари разплитат рими
и разпускат слова.
Придружават ги нанизи риба
и бири във халби.
Варна има нова дреха за нощното парти.
Изважда я фарът от гардероба на мрака.
Вятърът докосва корабите за успешно плаване,
докато морските жени прочитат молитва
за любими си в морето
и погалват децата си.
Нощта е време за купон и любов.
Туристите оставят пари в свободата си.
Фотограф забива обектив в окото на мрака.
Мъж прибира платно и лениво приглажда косите си.
Остават само няколко щрихи.
Но и утре е ден…
А лятото е в разгара си.
Ще отпусне още бои
и ще покани нови музи – Русалки.
ІІ-ра награда – Константин Димитров Стойкин, гр. Асеновград, СОУ „Св. Княз Борис І”, 7 кл. за цикъл стихотворения
Сън
Лятното небе осъмна,
като нощна приказка в съня.
Като танц на вятър по стъклата,
като дъжд, запял във утринта.
Слънцето целуна синевата,
и морето с чайките запя.
Луди пръски плиснаха по пясъка,
лятото остана на брега.
Лунен бриз
Липсват ми летните нощи,
с танц на луна и мечти.
Нощи, в които ръцете ми
галеха ярки звезди.
Тичам по летните плажове,
гоня се с морски вълни.
Вечер потъвам във залеза,
бягам със лунния бриз.
Песен в нощта
Летните нощи в мен,
като песен останаха.
Топъл нощен рефрен,
спомен за бащина стряха…
Летните нощи в мен,
с вятъра пяха в гората.
И като горски цветя,
радостно разцъфтяха…
ІІ-ра награда – Полина Александрова Карабаджакова, гр. Варна, ЛК „Касталия” при ОДК – Варна, СОУ „Гео Милев”, 7 кл. за „Морето”
Морето
Красиво се разливат пак вълните,
попивайки във моите очи.
Смехът ми стар, оставен на скалите,
превърнал се е във мечти.
Те искрени са като вятър южен,
изгубен във реалността,
морето винаги ще им е нужно,
за да ги пази вечността.
Морето ще ги полюлее
ще ги обърка и плени,
сирена песни ще им пее
и бавно пак ще ги успокои.
И ето пак – в морето двама,
ще бъдем с мисли и мечти
и аз ще бъда неговата дама
и нищо няма да ни раздели!
ІІІ-та награда – Ангел Петров Иванов, гр. Кърджали, СОУ „Св. Климент Охридски”, 5 кл. за „За теб, море”
За теб море
Построих есенен дом
със слънчеви прозорци
за теб море,
когато е студено
да се сгушваш в него.
Събрах звездите,
които не заспиват
за теб море,
вълшебна пелена
през зимата да имаш.
Оставих мънички
щурчета в пясъка
за теб море,
когато ти е тъжно
да заспиваш с песен.
Забравих за бялата
раковина –
нищо за нея не сторих.
Може би тя ще е феята
в другия стих за морето.
Поощрение: Никол Милчева Николова, гр. Търговище, ЛК „Грифон” към ОДК, 6 кл. за „Морска буря”
Морска буря
Морето вечер бавно поглъща небето
и пламъкът на слънцето угасва.
Водата пламва от кръвта на светлината –
един вълшебен ден с тъга залязва.
По брега лудо тича лунна пътека,
окото на маяка все омайва кораби.
Тежък гръм счупи огледалото на морето,
вълни хиени се нахвърлят върху буните.
После бризът морски нежно гали синината,
морето да забрави удара на бурята.
Късно през нощта прибира се от път морякът,
шум се чува в тъмнината и заглъхва в мрака.
Поощрение: Лина Добромирова Стоянова, гр. Варна, ІІІ ОУ „Ангел Кънчев”, 7 кл. за „Морско утро”
Морско утро
Огрява луната бистри води,
една подир друга плискат вълни.
Делфини скачат във водата,
чайки летят в небесата…
Златен пясък вятърът отвява,
бяла пяна по брега остава.
Лодка носи се с вълните,
облак гледа я от висините…
Луната залязва над бистри води,
една подир друга плискат вълни.
Слънцето усмихнато изгрява,
морско утро с радост поздравява.
ПРОЗА
І-ва награда – Християн Трифонов, гр.Варна, ОУ „Г.С.Раковски” 5 кл. за „Морето – моят приятел”
Moрето- моят приятел
Вярвате ли в русалки и други подобни морски същества?
Аз ще ви кажа, че мен , още преди да се родя една морска орисница ме е омагьосала да бъда свързан с морето.
Не вярвате ли? Ще ви разкажа моята история и вие чак тогава решете дали да ми повярвате или не!
Родих се аз и уж всичко вървеше много добре до момента, в който станах на осем месеца! Защото тогава баща ми изведнъж изчезна. Беше при мен вечерта, когато заспивах, “гъгъкаше” ми разни неща, а на сутринта усмихнатото му го нямаше. Нямаше го по обед, следобед и вечерта, когато заспивах- пак го нямаше. На другата сутрин отново го нямаше и случаят се задълбочи, а аз се разтревожих сериозно да не му се е случило нещо.
Опитвах се да питам мама за това, но тя се правеше, че нищо не разбира и само отговаряше на въпросите ми с – „да,да!” . Това нямаше никакъв смисъл за мен, за това бях принуден да заговоря на езика на възрастните – „Тати? „ – попитах я просто, а тя вместо да ми отговори, отиде до телефона и радостно звънна на баба ми : ”Той проговори, проговори..” Като, че ли това беше нещо важно!
Най-накрая мама все пак ме разбра и взе да ми обяснява, че баща ми е на кораб далече в морето, но ще се върне. „Аха, ще се върне!”—помислих си аз . Вуйчо Мариян откога замина, а още не се е върнал! Добре, че чичо Оги, който много приличаше на баща ми беше тук! Обаче и той изчезна и чух как мама казва на баба, че и той се качил на някакъв кораб в морето като вуйчо и баща ми. Помислих си :”Какво е това море, което поглъща всичките мъже около мен?!”
Всъщност, при нас остана само дядо Трифон, който ни посещаваше отвреме-навреме. Той беше възрастен и аз се надявах, че морето няма да го вземе и него. Мислех си: „Е,море, море, но сигурно и то си има някакво ограничение за възрастта.” Обаче, старият за мен дядо Трифон бил също капитан! И един ден разбрах, че тайнственото море е отвлякло и него.
И тогава реших да отида и аз до това море, което беше дошло толкова близо до мен, без да го бях канил, да го преборя и да върна всичките си роднини. Започнах да казвам „море,море,море…” и най-накрая мама разбра какво искам. ..
Бях чувал от нея, че морето е нещо, което има много вода, дълбоко е, можеш да се къпеш в него и по повърхността му плуват корабчета . Ваната, в която се къпех напомняше за това нещо. И там плуваха две корабчета и беше дълбоко.
Но, когато за първи път мама ме заведе до морето видях, че дори и великаните от приказките ще се изгубят в такава вана необятна! Чак тогава аз почувствах неговото могъщество! А щом великаните можеха да се изгубят в това море, то какво оставаше за моите близки!
Но да не си помислите, че се уплаших. Съвсем не! Аз не се отказах да го преборя! Обаче, изглежда нямаше нужда, защото точно тогава от това страшно, разливащо се като безкрайна пустиня пред мен море се завърна вуйчо Мариян.
И аз разбрах , че морето съвсем не е някакво непобедимо страшилище. А от това, което вуйчо ми беше донесъл видях, че то съвсем не е пустиня. В него живееха много интересни същества . Вуйчо ми донесе подаръци – корал, голям рапан, морски таралеж и змиорка. А в една лятна полузаспала вечер в стаята влезе и баща ми.
Първо много се зарадвах, а после се развиках, защото нещо космато и голямо се бе появило на лицето му и го беше променило. Аз си исках моя баща и за това той беше принуден да влезе в банята. Там се забави няколко минути и после излезе такъв, какъвто го познавах преди да замине т.е.без брада…
А когато разбрах, че след време баща ми и другите пак отиват в морето си помислих, че са пристрастени към него. И си помислих дали тази страст към морето няма да се предаде и на мен като някаква заразна болест!
Както и да е! Морската орисница си е знаела работата и аз реших да сключа мир с морето и да станем приятели.
Защото, всъщност аз и тогава още си знаех, че лятото ми няма да е същото без морето и би се превърнало само в скучни, горещи и прашни градски дни.
І-ва награда – Димана Петровска, гр. Варна, ЛК „Касталия” при ОДК-Варна, ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, 8 кл. за „Неочаквана надежда”
Неочаквана надежда
Слънцето вече залязваше. Малка част от него все още бе останала на небето и сякаш наблюдаваше случващото се около него. Наистина, имаше какво да се наблюдава – небето добиваше прелестен, оранжево-лилав цвят, морето беше бурно. То също бе получило невероятен цвят – индиго. Вълните все едно изскачаха от него, гонеха нещо и пак се връщаха да съберат сили за новото нападение над брега, който почти беше изчезнал. Морето го бе погълнало, стърчаха само някои по-високи скали, по които бяха накацали какви ли не птици – гларуси, чайки, корморани. Те жално грачеха. Животните сякаш викаха някого, приканваха го да дойде по-близо, да разгледа и да се полюбува на тази невероятно живописна картина.
Духаше силен вятър. Той развяваше дългите коси на едно момиче, което се бе вгледало в безкрайната шир пред себе си. Ситните капки дъжд се превръщаха в непрогледна вълниста завеса, но то сякаш не ги забелязваше. Девойката чакаше някого. Той трябваше да се върне тази сутрин, но от него все още нямаше и следа. Ето, слънцето почти се беше скрило, бе изминало своя път и се приготвяше да заспи, за да изгрее на сутринта и да освети този мрачен пейзаж.
Но нека се върнем към това момиче, което замечтано гледаше хоризонта, Освен дългата коса, тя имаше много красиво, но измъчено лице. На него бе изписана загриженост и безпокойство. Девойката се казваше Елисавета. Тя живееше заедно с баща си в една малка, порутена къща, която се намираше до почти изчезналия бряг. Къщичката бе обърнала сляпото си дървено лице към сивозеленикавата пяна, обрамчила морето.
Чайките продължаваха сърдито да пищят. Домът беше само на един етаж, с две стаи, едната от които играеше ролята на всекидневна, с малка масичка за двама в единия край. Вътре беше чисто, имаше бежови перденца по прозорците. По стените бяха закачени много картини, на рафтовете бяха поставени множество фигурки на кораби, имаше и такива на морски животни. Близо до малката масичка бе разположено тясно легло, прилежно оправено, с пъстра възглавница върху него. На това легло спеше бащата на Елисавета – Васе, бивш моряк, останал в нищета с единствената си дъщеря. Тя бе всичко за него, за нея живееше. Сега мъжът не бе у дома, беше заминал със страта си лодка в морето.Семейство се изхранваше чрез риболов.
Елисавета чакаше точно него. Веднъж в седмицата татко й заминаваше за ден- два и се връщаше обикновено с богат улов, тъй като района гъмжеше от риба.
Вятърът ставаше все по-силен с идването на нощта. На момичето му стана студено и реши да се прибере. То обърна гръб на морето и забърза по кривата, обрасла с трева камениста пътека, която водеше към къщата. Елисавета влезе, събу обувките си, мина през всекидневната и отвори другата врата. Там спеше тя. Стаята й не бе много голяма, за сметка на това – много подредена. Стените бяха изрисувани – на всяка имаше изобразен по един полски пейзаж, пълна противоположност на този отвън. Подът бе напукан, мебелите – стари, но въпреки това стаята беше приятна за окото. Пейзажите й придаваха уникален вид и я обгръщаха с топла светлина. Имаше рафтове, по които бяха наредени книги – все за морето, за някой смел моряк или за морската фауна. Имаше и снимка, на една жена – млада и хубава, с дълга черна коса и пъстри очи – пъстри като залеза. Елисавета се доближи до снимката, взе я в ръце и се вгледа в нея. Очите й се насълзиха, тя се разплака и седна на стола, който се намираше до бюрото.
-Мамо, защо си замина? – казваше момичето, подсмърчайки. – Какво стана? Защо
татко още го няма…? Липсваш ни, мамо, домът без теб е пуст, няма го онзи смях, онова щастие.
Момичето стана от стола, хвърли последен поглед на снимката и я постави на мястото й. В стаята имаше прозорец, през който се виждаше гора, намираща се зад къщата. Елисавета избърса с опакото на ръкава си сълзите от очите си и отиде до леглото, което беше до прозореца. Наведе се, пропълзя под него и се появи с кутия в ръце. Момичето разгърна някакво одеалце и изпод него се показа дълга човчица, блеснаха черните очички на новоизлюпено корморанче. Елисавета го бе намерила на плажа, изпосталяло от глад, без родители, гнездото му е било залято от безмилостното море и то е нямало къде да отиде. Сега младото момиче се грижеше за него. Тя го хранеше с риба и му даваше прясна вода всеки ден.
Птичето се огледа, позамисли се малко и скокна от кашона. Сега вече бе на пода. То започна да върви с леки клатушкания из стаята. Ту спираше и започваше да грачи, ту отново потегляше. Корморанчето се доближи до Елисавета и я побутна леко с острия си клюн.
– Гладно ли си? – попита го момичето, сякаш очакваше отговор. Малкото птиче изписка веднъж, изписка два пъти и отново тръгна да се разхожда по напукания под на стаята.
После се върна до своето кашонче, разходи се около него и скокна вътре.Отвори човчица и започна да грачи. Искаше да яде.
-Момент, Рони. – каза му Елисавета.
Тя излезе от стаята и отиде във всекидневната. Бръкна в плетената кошница над вратата, където държаха осолената риба. В нея имаше сафрид, който бе останал от онзи ден. Поизтърси солта и накисна рибата в канче с чиста вода. След малко взе няколко рибки в ръка и се върна при малкото корморанче. То веднага се оживи, започна да трака нетърпеливо с човка и да драска с нокти по кутията. Елисавета му подаваше една по една рибките, а то ги поглъщаше с огромно удоволствие. Най-накрая утоли глада си. Попримижа доволно и се сгуши в одеалцето си. Момичето отново затвори кутията и я пъхна под леглото си.
Бе минал едва един час, когато корморанчето се разпищя. Елисавета захвърли книгата, която четеше в момента и отиде да го види. Още не беще отхлупила кутията, когато птичето изскокна от нея и започна да пляска с криле из стята, сякаш искаше да излезе навън.
Тогава неговата спасителка погледна през прозореца. Задаваше се силна буря – облакът беше тъмносив и огромен.
Имаше светкавици,които раздираха небето с огнените си езици.
Заваля още по-силен дъжд. Прозорците започнаха да зъвнят от напора на вятъра. Малкото пиле се разпищя още повече и Елисавета се притесни. Къщата сякаш се разпадаше. Чуваше се пукот, вратата бясно се отвори изведнъж и се блъсна с трясък в стената. Момичето грабна птичката и изкочи навън. Точно в този момент покривът поддаде и се срути с трясък на пода, стените се наклониха заплашително, но останаха все пак по местата си.
Момичето ридаеше уплашено под плющящия дъжд, но нищо не можеше да стори.
Не след дълго ураганът утихна. Облаците изчезнаха, небето се проясни.
Елисавета се поуспокои, загърна се по-плътно в наметката си и притисна корморанчето по-близо до сърцето си. Неговото туптеше в същия бърз ритъм като нейното – сякаш се бяха слели в едно. Момичето понечи да се раздвижи, но усети болка в левия си крак. Една дъска се беше забила в него и го беше раздрала до кръв.
Изведнъж тя чу един така познат, мил и грижовен глас.
-Елисавета!-каза баща й. Каво се е случило? Добре ли си?! – мъжът бързо я привлече към себе си и я прегърна със силните си ръце.
-Татко, виж, къщата, тя…
– Не ме интересува къщата, важното е, че ти си добре!
Те се прегърнаха и заедно погледнаха небето.
Там светеше една звезда – звездата на надеждата…
ІІ-ра награда – не се присъжда
ІІІ-та награда – Десислава Димитрова Георгиева, гр. Шабла, СОУ „Асен Златаров”, 8 кл. за „Морето, морето, морето”
Морето, морето, морето
Дойде лятото- любимото годишно време както на малки, така и на големи. Сезонът, през който всички с нетърпение очакват да отидат на море – най-подходящото място да прекараш заслужената си ваканция. Там, край брега на морето, се намират нови приятели и се срещат хора с различни интереси. Децата играят на воля и откриват нови приключения.
Семейството на Ани, също като много други, вече пети ден се излежаваше върху нагорещения от ярките слънчеви лъчи пясък. Тя обожаваше да плува, да бяга по брега или просто да отправя замечтан поглед към хоризонта, усещайки как морската вода гали краката й. А и хотелът беше чудесен – един от най-луксозните по крайбрежието. Но от всичко Ани най-много обичаше забавните вечери, минаващи неусетно с момичетата, с които бързо се беше сприятелила. Любимото им занимание стана разказването на вълшебни истории за морето, чиято вода блестеше като скъпоценен камък, озарена от луната. Момичетата знаеха истории за зли пирати, красиви русалки със златни коси, корабокрушенци, страховити чудовища и всяка вечер се надпреварваха чия приказка е по-интересна и загадъчна. Дойде ред и на Ани да разкаже своята тайнствена история, за която спомена миналата нощ.
След вечеря Ани се отправи към фоайето на хотела и видя приятелките си, които я чакаха нетърпеливо. – -Хайде Ани!– извикаха й те – Да не си забравила, че е твой ред да ни разкажеш история. Обеща ни, че ще е много тайнствена.
Момичето седна на един от двата удобни дивана в средата на фоайето. Настана тишина. Ани се огледа- всички погледи бяха вперени в нея, и заразказва: –-Морето, това необятно пространство, криещо какви ли не невидими за човешкото око загадки, мистерии и същества, повечето от които са плод на нашата фантазия. И до днес морските вълни разказват приказката за обикновения човек, живеещ в малка вила на брега, имал късмета да узнае една от стаховитите тайни на тази безкрайна шир.
Рибарят, защото такъв бил този човек, живеел самотен, без приятели и семейство. Всеки ден той навлизал с лодката си навътре в морето и ловял риба, а с улова се прехранвал. Странен човек бил – имало нещо много загадъчно в погледа му, отнесен и толкова тъжен, че всеки би си помислил, че този мъж е понесъл на плещите си цялото нещастия и болка на света. Защо ли винаги, когато имал малко свободно време, той бързал да се усамоти, стоейки на брега на морската шир? Каква ли била неговата връзка с морето?Морето, морето, морето с неговите тайни и мистерии….. Дали пък там, на дъното, не се криеше причината за нещастието на самотния беден рибар? При студено и дъждовно време, когато имало бурни вълни, странникът сядал на някоя от скалите на брега и със замислен поглед наблюдавал хоризонта, опитвайки се да зърне нещо, което само той си знаел. Ами ако самотният човек беше видял и се беше влюбил в русалка, или пиратски кораб беше потънал на дъното на морето и сега той искаше извади съкровището. Единственото, което всички знаеха, беше, че трябва да се е случило нещо ужасно, променило живота на странника, който сякаш се е въртял в омагьосан кръг…..
Ани чу как другите си изпъшкаха.
-Е, какво се умълчахте?
-Това наистина е една много странна и тъжна история, Ани. Хайде, разказвай по-нататък! Какво ли се е случило?– зачуди се едно от момичетата.
И Ани отново започна да разказва с тайнствен гласа си: –-Какво ли свързваше бедния човек с морето? Морето, морето, морето, това безкрайно пронстранство, криещо толкова опасности и лъжи….В него се криеше тайната, която толкова тежеше на душата на странника. Единствено то знаеше отговора на всичките зададени въпроси. Ами ако точно то беше „виновникът” за всичкото нещастие в живота на бедния рибар?
Един слънчев ден самотният човек отново отиде с лодката си за риба. Събрал богат улов, той реши да се прибере в малката си вила. Изведъж се разрази страшна буря. Светкавици пронизаха небето. Появиха се огромни вълни. Лодката се преобърна, а заедно с нея и рибаря. Колкото и да се опитваше, мъжът не успя да се пребори с разяреното море и потънал на дъното. Морето, морето, морето, криещо толкова много опасности в дълбините си….
Усетил наближаващата смърт, в мислите на мъжа нахлуха един след друг спомени. Пред очите му като на филм се появяваха и изчезваха преживявания, случки и мисли….и така до един образ. Но не какъв да е образ. Пред него се появи лицето на едно малко момиче. Но кое ли беше то? Неговият поглед, неговата усмивка….те бяха същите като на бедния рибар. Каква случайност! Ами ако това не беше случайност? Ами ако това момиче беше неговата….. дъщеря? Ето го и отговора на всички въпроси. Време е да разкрием тйната на самотния човек.
„Преди години бедният мъж бил съвсем нормалем. Имал семейство като всички други- щастливо и задружно. Лятото си те прекарвали на морския бряг. Дъщеря му се гмуркала във водата, бягала по пясъка, събирала миди и рапани. Но в един летен ден нещастие сполетяло семейството. Морето отнело най-скъпото нещо в живота на рибаря – неговото дете. Морето, морето, морето, това необятно пространство…… Майката не го преживяла и бащата останал сам. Започнал да търси дъщеричката си в морските дълбини. С лодката навлизал навътре в морето, оглеждал се и зовял чедото си. Минали години и мъжът загубил надежда, че детето му някога ще се върне, но продължил да живее в малката вила.” Бедният рибар знаеше, че не му остава много време. Изведнъж нещо го хвана и отведе нанякъде. Мъжът се почувства олекнал и от толкова години спокоен. Отвори очи и видя лицето на детето си. Почувства топлата й прегръдка и чу нежния й глас. Стори му се, че този миг е вечен. Но момичето поклати глава, сякаш прочело мислите на баща си. Целуна баща си и го прегърна. След това се обърна и написа на ситния пясък „Обичам те, тате! Винаги ще съм близо до теб” и се запъти към водата. Но вместо с крака, то се движеше с опашка, а след себе си оставяше диря по брега.
Мъжът дълго лежа неподвижно на пясъка, чудейки се дали всичко това е истина, или сън. Когато се свести, стана и се огледа. Забеляза надписа на пясъка. Падна на колене и заплака, шепнейки „И аз те обичам, детето ми. Винаги ще съм тук, на брега, и ще те чакам”. Този толкова измъчен човек остана в малката вила на брега на морето до края на живота си.
Морето, морето, морето…..Колко ли опасности крие то? Колко ли русалки живеят на дъното му? Въпроси, чийто отговор може би никога няма да разберем…. Потресени, момичетата стояха неподвижни със сълзи на очи. Те завинаги щяха да запомнят тази история, да я разкажат, и така самотният рибар нямаше да продължава да пази тази ужасяваща тайна.
Ани и приятелките й изкараха една чудесна ваканция. Щяха да имат и други такива, да се връщат пак тук, на морския бряг. А то, морето, щеше да ги очаква отново и отново тайнствено и самотно.
Поощрения: – Рая Кирилова Иларионова, гр. Варн”а, НГХНИ „Еп. Константин Преславски”, 6 кл. за ”Срещи с миналото и настоящето”
СРЕЩИ С МИНАЛОТО И НАСТОЯЩЕТО
Морето! Доскоро то беше само мое ежедневие. Но ето, че в началото на това лято…
Вкъщи звънна телефонът. След кратък разговор настана голямо оживление. Мама се защура и зашета напред – назад с приповдигнато настроение. След малко пристигна скъпа гостенка. Разбрах, че това е приятелката, с която преди тридесет години мама е била на своя първи пионерски лагер на море в село Равда. И като се започнаха едни спомени… Много интересно бе да слушам припрения говор, да наблюдавам блесналите очи на мама и нашата гостенка. Те се прекъсваха, говореха накъсано, припряно и се смееха като ученички! Сякаш се върнаха в своето детство! За мен всичко чуто бе забавно и странно! Да отидеш на морски лагер в ония времена си е било мечта за всяко дете! Било е незабравимо лятно удоволствие, което много родители тогава не са можели да осигурят на децата си. Пътуването на децата към морето е било истинска откривателска експедиция, настаняването в лагера – суматоха! Дори тежкият като на войници лагерен режим не е бил в състояние да понижи всеобщата еуфория! С рязка изсвирване на тръба се е известявало ставането рано сутрин. (Мама и приятелката й изпяха през смях мелодията: „ Чорба, каша, чорба, каша, топъл хляб…”) Денят е продължавал със задължителна гимнастика. За тоалет са се отделяли само десет минути в общи умивавални, обилно поръсени с хлор. На закуска се е отивало под строй и още в 8.30 часа всички са се озовавали на плажа, върху студения, влажен пясък. Морето е оставало мираж дори след двадесетдневен престой. На лагерниците не се разрешавало да нагазват във водата. Трябвало е кротко да си лежат на пясъка (десет минути по гръб, после десет минути по очи)! А как се стои кротко край пляскащите запенени вълни? С рязко изсвирване на физкултурна свирка дружинната ръководителка е отчитала времето и всички автоматично са се завъртали върху постелките си. Всеки отряд си е имал точно отредена плажна територия и е влизал в морето по определен ред – за не повече от 10 – 15 минути. Когато най- после на лагерниците се е разрешавало да се къпят, всички рипвали и… хайде с викове „Ура!” – във водата, колкото да усетят незабравимата солена хладина и мощните тлъсъци на вълните. Незабравимо усещане, което от този момент нататък винаги ще ги връща към морето! Заградената за тях с шамандури тясна ивица вода, се е превръщала в кипящ котел от лудориите им.. За съжаление водното удоволствие бързо приключвало, пак по часовник. Най-интересни обаче са били миговете вечер. Мирисът на солени водорасли и морският бриз са правели тези вечери приказни. Край лагерния огън децата са представяли своите таланти: пеели, декламирали, правели фокуси. Мама и нейната приятелка са разигравали сценки по разказите на Чудомир: „Не съм от тях”, ”Кой както я нареди”, ”Лъжлив Съби”. Явно са били доста аргистични, защото падало голям смях! После до края на лагера всеки разговор с Чудомировите почитателки започвал с думите: ”Не съм от тях как` Сийке, ама да ти кажа…” Денят на лагерниците завършвал с пеене на българския химн под трикольора и проверка на личния състав. А в леглата следвали разкази за страшилища, тайни, споделени в тъмното, омазване на поспаланковците с пастата за зъби…
Стана ми много мило от спомените на мама и нейната съученичка! Първото им докосване до морето е било чак на дванадесетгодишна възраст! Едва тогава са видели как слънцето сутрин изплува от морето, а вечер са наблюдавали омагьосани и мечтаещи лунната пътека. Усетих, че преживяванията им са били необикновено силни и истински, а съпрекосновението с морето е обогатило душите и представите им за света. Тогава осъзнах какво голямо богатство ми е дадено по рождение – да живея на брега на морето и да се събуждам всеки ден с огнения морски изгрев, да заспивам загледана в лунната пътека, проблясваща сред вълните. За мен летните дни на брега са ежедневие. Сега мислите ми се насочиха към по- близкото и по- далечно далечно, тайнствено минало на това море и на хората, населявали земите край него. За тях то е било не само препитание, труд и развлечение, било е тяхна съдба. Било е живот! И сякаш в отговор на тези мои нови въпроси и вълнения, свързани с уж познатото ми море, тази есен с мама и татко предприехме пътешествие по непознатото Южно Черноморие. Пропътувахме земите от град Бургас до село Резово. По тези места посетихме много исторически обекта. Племена и народи са оставили тук свидетелства за своето съществуване, за своя бит и култура. Живели са сред красотата на щедрото слънце и още по-щедрото на емоции море. Първата ни спирка беше в най-стария град по българското Черноморско карайбрежие – Созопол. Град с традции на повече от 6 000 години. Разбрах, че траките са първите древни мореплаватели и рудари, създали своя култура в района. В края на VІІ в.пр.Хр. градът е наречен Аполония Понтика и е представлявал самостоятелен полис с демократично устройство. Аполония е сечала собствени монети с изображения на Горгона Медуза и свастика, а като неотменен символ на града се налага котвата. Този символ, надживял вековете, присъства и в съвремения знак на община Созопол. Посетихме музея „Южна крепостна стена и кула” и наред с артефактите, се докоснах до възстановената през 2010 г. статуя на Аполон. Загледана в нея, усетих духа на античността, когато е съществувал храмът на Аполон Лечител с 13- метрова бронзова сатуя на Бога, смятана за едно от чудесата на света и по-късно пренесена в Рим. Когато хан Аспарух създава България през 681 г., Византия признава новата държава, но Созопол остава в пределите на Византийската империя. Разположен на границата между две големи държави – България и Византия – градът периодично преминава ту под българска, ту под византийска власт. По време на християнството са го нарекли Созополис. Може би точно християнизирането е една от причините мощите на Йоан Кръстител да се окажат на това място. Заставайки пред тях и молейки се за бъдещето, усетих каква богата култура е пренесена по море, каква история е създавана по неговите брегове.
Пътувайки на юг, се насладих на странния син цвят на морето при устието на река Ропотамо. Няма да забравя пясъчните дюни, по които растат редките пясъчни лилии. Наслушах се на морски легенди и предания за съкровища, скрити от времето на пиратите. След градчето Приморско посетихме загадъчния култов комплекс Бегликташ. Той представлява система от подредени камъни, които съдържат древно астрономическо познание. Те са подредени така, че разделят денонощието на шест равни части и изпълняват функцията на слънчев часовник. На това място са се извършвали и тайнствени обреди, част от Дионисиевите мистерии. Следващата ни спирка бе крепостта Уровиза – едно от процъфтяващите древни селища по българското Черноморие. Тук видяхме каменни котви и останки от потънали дървени кораби от ІІІ хил. пр.Хр. На това място са правили проучвания и археолозите братя Шкорпил. Докато информацията от всичко това бушуваше в главата ми, се отзовахме в Атлиман. Красивият залив е свързан не само географски, но и исторически със средновековната крепост Уровиза. Дали защото обичам конете, дали защото обичам морето, но тук намерих себе си! Преданието за местната болярка Бяла Стана Уровизка завладя завинаги моята фантазия. От ония времена е останало и името Атлиман, което в превод означава Залив на коня. Бях много щастлива, без още да знам защо. Гледах с възхищение хоризонта, там, където морето и небето се докосваха. Разбрах, че не мога да бъда самотна. Може ли да бъде самотен някой, който носи морето в сърцето си? Неочаквано у мен се породи желание да поплувам в Залива на коня. Искаше ми се да се слея с морето и неговата невероятна история. Бях силно развълнувана.
Следващата спирка беше село Синеморец с великолепна плажна ивица и пясъчна ”коса”, разделяща морето от устието на река Велека. Тук освен тракийско селище, предшественик на днешното, се намира черквата „Св. Георги”. Сред старинните икони, най-забележителни са тези на св. Константин и св. Елена, светците закрилници на нестинарите. Когато изпълняват своите огнени танци, нестинарите носят тези икони в ръцете си с вяра в божията сила, вяра, която ги пази от болката и превръща огъня в духовна мощ. В размисли за странните традиции неусетно стигнахме до последната ни спирка граничната зона – село Резово. Много загадки крие областта около село Резово и река Резовска. В нейното устие са открити находки, които показват, че през античността реката е била достъпна за кораби откъм морето, търсещи убежище от морските бури. От високия хълм, на който бях застанала, видях границата между България и Турция, но не я усетих като край, а като ново начало. Начало на осъзната и дълбока любов към родния край, начало на моята нова връзка с морето, което за мен вече е не част от ежедневието ми, а източник на радост и гордост. Природните красоти и древната история на българските земи край Черно море ме карат да приема по нов, различен начин своето съпрекосновение с този феномен! За мен морето е вече символ на божествена хармония, вътрешна сила и много вдъхновение.
21.10.2011 г.,Варна
ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
ІХ – ХІІ КЛАС
ПОЕЗИЯ
І-ва награда – Юлияна Росенова Ангелова, гр. Шумен, УЛК „Сладкодумци” с рък. П. Марева, 17 год. За „Осъждаш ли ме?”
Осъждаш ли ме?
Осъждаш ли ме? Знам, че съм виновна.
Но виж, че вън е бялата луна
и тази нощ ще е съдбовна,
недей мълча във сива светлина.
Целуни на часовника стрелките,
нека да е вечно полунощ…
Пресъхнаха ми днес очите,
сега усещам дива мощ.
Запали огъня жарък,
изгори ме, нека боли.
Животът ми сив е тъй жалък
и дави се във морските вълни.
Побързай, защото нощта си отива,
а утрото вече пръска червени лъчи
и аз като прицеса красива
отлитам ранена, ах как ме боли!
Осъждаш ли ме, знам че съм виновна.
Но вънка беше бялата луна,
сега е слънцето гальовно,
а аз отплувам в този миг, сега.
І-ва награда – Петър Каменов Петров, гр. Търговище, ЛК „Любословие”, ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов”, 10 кл. за „Копнеж”
Копнеж
Нарисувах с думи синя тишина,
рисунка приказна, вълшебна –
спокойствие, море и красота.
Прибавям цветовете на дъгата,
ръка към нея искам да протегна –
спокойствие изпълва ми душата.
Вълните хвърлят се със бясна сила,
брега целуват страстно, до полуда
и той посреща ги с прегръдка мила.
Отново искам да усетя мокър пясък
под босите момчешки ходила,
от волна чайка искам пак да чуя крясък.
Със думи моята картина нарисувах –
спокойствие, любов и красота,
в морето на мечтите си отплувах…
ІІ-ра награда – Таня Генова Стоилова, гр. Пловдив, Национална търговска гимназия, 12 клас за „За мен, море”
За мен, море,
Си бяла пяна – светлина, вълни.
За мен, море,
Си тръпнещо очакване за страстни дни.
За мен, море,
Си нежното докосване от дланите на мъж.
За мен, море,
Си моят амечта сред необятна морска длъж.
За мен, море, любов си, животворна като Божи дъх.
За мен, море,
Си поглед, вперен във далечен път.
За мен, море, си ти море за слънце и з асмях.
За мен, море,
Си всичко, дето аз ще съм и дето бях.
ІІ-ра награда – Натали Данаилова Василева, гр Варна, ЛК „Касталия” при ОДК–Варна, ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, 10 кл. за „На моя моряк”
НА МОЯ МОРЯК
Целуни ме, не остана много време.
Във спомен ще потънеш ти отново,
а аз, опечалената ти дама,
ще махам гордо с кърпичка, за сбогом.
Подръж ме в длани, щом е още топло,
и лъжи ме, че така ще бъдем вечно,
а аз ще вярвам в тези крехки думи
макар реалността да е далече.
Обичай ме през всеки дълъг месец,
дори когато аз не съм до тебе,
мисли за всяка топла нежна ласка,
която си делил за кратко с мене.
Целуни ме, не остана много време.
Във лед потъваш бавно ти отново.
Аз вярвам, но и зная, ще се срещнем,
макар и засега да казвам сбогом…
ІІІ-та награда – Стефани Стоянова Ангелова, гр. Търговище, ЛК „Любословие”, ІІ СОУ „Проф. Никола Маринов”, 10 кл., за „Орисия”
Орисия
Така болезнено ми липсваш,
усещам празнотата, тук във мен,
прегръдката, с която ме усмихваш….
не съм до теб, но пак съм в твоя плен.
Липсват ми вълните и прибоят
и влюбените гларуси над теб.
Отне от мен завинаги покоя,
който аз намирам само в теб.
И щастието също ми открадна,
обляна в слънце, тайни и мечти,
от смях окъпана,
за твоята целувка жадна,
от песъчинки мокра,
галена с лъчи.
Соленият ти дъх все още ме изгаря,
очите ми от теб са заслепени,
сърцето ми за тебе се разтваря,
а пулсът ти тупти във мойте вени.
Коя орисница ориса ме така,
да бъдеш мойта обич най-голяма,
да нося в шепи морската дъга,
да се даря на теб…
за твоето блаженство във замяна.
Обичам те, Море!…
и всяка част във мене
заключила е спомена за теб
и дадената клетва преди време,
че ще се върна пак, Море при теб…
и пак ще бъда истинска и цяла… !
ПРОЗА
І-ва награда – не се присъжда
ІІ-ра награда – Веселина Димитрова Димитрова, гр. Варна, НГХНИ „Еп. Константин Преславски”, 12 кл. за „Роби”
Роби
„Никой не е по-сляп от онзи,
който не желае да вижда.”
Стивън Кинг
Тръгвам по дългия път към морето… Затварям вратата зад себе си, плаха и мълчалива, твърде неподготвена за сблъсъка, който сама си предопределих. Потърках очи, за да се уверя, че принадлежа точно на тази реалност, в която исках да бъда, въпреки (и точно затова) че постоянно бягах от нея не защото беше най-зловещо болезнена от всичките светове, в които търсех частиците от себе си, а защото беше най-истинската Реалност. Това беше светът, в който живеех, светът, който аз, а и толкова много други млади хора избираха като по-добър. Заради него толкова често се криех в идеали, бягах от мечтите си. Изгубвах се хиляди пъти, защото изгубвах надеждата, още щом почуквах на вратата на Реалността.
Но днес я жадувах…Твърде претръпнала от болка, твърде изморена от прекрасно измисления фарс на нереалния ми живот, аз понечих да направя стъпката навън от себе си и навътре към истината, която ме заобикаляше. Не очаквах да е лесно, просто исках да измия очите си, които доскоро пълнех с праха на измислено щастие, вън от проблемите, заради които не можех да живея тук и сега. И ето ме… вратата вече е зад гърба ми, готова или не, тръгвам по пътя към морето, но най – вече към себе си.
Още съм във входа, а вече в мен напират странни мисли. Сблъсквам се с разбитата врата на асансьора, липсващата крушка, която да го осветятва, изпочупените копчета и изобщо болезнената старост на този „помощник на хората” да се изкачват бързо и лесно (мързеливо) по многоетажните си блокове. Те зависят от този изнемощял, погрознял, изтрядал старец – от суета най-вече, но и заради цената на своето „неограничено” мислене, което ги кара да строят над 10-етажни блокове, които после не могат да изкачват сами. И все пак зависими от този асансьор, те не си првят труда да го пазят здрав и читав. „Честно казано, стенещите му изскърцвания са станали доста заплашителни.” забелязах аз, както никой друг път. Сега си спомних, че имаше едни репортажи по телевизиите за старите асансьори, които се появиха не за друго, а понеже една жена беше загубила живота си, падайки в такава асансьорна шахта. Но както всичко и това се забрави, естествено незабавно бяха предприети мерки за сигурност, затова и сега, докато се возя в този мръсен, изрисуван с маркер и твърде стар „помощник на хората”, наум се моля да сляза по-бързо. Пустиня…
Слизам от асансьора и съм на първия етаж. Мръсно е, въпреки че плащаме редовно за чистачка, която, между другото, никога не съм виждала. Но ще отдам този проблем отново на моята вечна разсеяност и понякога дори неадекватност на случващото се. Нямам търпение, да изляза навън и със засилка избутват тежката входна врата. Инерцията ме забързва напред и така се спъвам в небрежно поставеното стъргало под стъпалото на входа. Колко ли години просто си е стояло там – грозно и накриво поставено, но забито в земята, за да не може да бъде задигнато за старо желязо? Колко ли хора още са се спъвали в него и са го псували, преди да запомнят този капан, който сами са си поставили? Помислих си, че някой наистина серозно може да се удари, особено децата, но после си казах, че едва ли ще има репортажи за стари и счупени стъргала. Е, не и докато някой не умре заради тях. Безполезният живот на това счупено (опасно) стъргало беше неговата обреченост. Но по-тъжни от него бяха хората, които всеки ден трябваше да навеждат глави към него, за да не се спънат. Те бяха обречени да гледат един празен живот, да тъпчат отгоре му и в същото време да обричат неговото безсмислие отново и отново. Човек?
Обзета от подобни мисли или по друга причина, покрай мен сякаш се изплъзна онази жизненост на деня навън, която очаквах. Напротив – сякаш нещо още по-силно ме потисна и ме направи още по-колеблива в решението си да продължа по този път. Дали това беше неочаквано прашната самота на посивялата улица, претрупана с коли с различни цветове, които и придаваха неестествена пъстротата. Не знаех, но тръгнах бавно и меланхолично към автобусната спирка, твърде заета да подреждам в главата си цялата тази сивота. Улицата беше разбита, тротоарът също. Дупките зееха като отворени усти на зверове, чиито живот съвсем не бе толкова безсмислен като този на стъргалото. Те сякаш осъзнаваха това и отваряха зловещата си паст все по-широко и все по-дълбоки ставаха – за да чупят своите врагове, но и приятел – колите, които бяха неизбежните им жертви. Дупките бяха капани, които отново човекът сам си бе поставил. Търпеше и свикваше с тях, безсилен, преклонен, понякога ядосан, но не и готов да се бори за друг живот. Гол, озверял…
Човекът на реалния, забързан свят – видях го в неговата най-пълна светлина (т.е в неговия най- непрогледен мрак) в автобуса, който чаках вече повече от 20 минути, послушно на спирката, както правеха всички около мен. Дойде най-сетне, но претъпкан – беше от онези раздрънкани стари „Ikarus”-и, които са толкова шумни, че заглушават даже и мислите. Черен пушак излизаше от мръсния му ръждясал ауспух и изпълваше въздуха с отвратителни миризми на изгорели, даже прегорели газове. Оставяше усещането, че е трудно да се намери изобщо въздух за дишане наоколо. Въпреки това от страната към вратите имаше огромен надпис „ АВТОБУСЪТ СЕ ДВИЖИ С ПРИРОДЕН ГАЗ”. Реших все пак да не обръщам толкова голямо внимание на този парадокс. И така, качих се, и този път рискувах както с асансьора. Да, съществуваха репортажи и за старите опасни автобуси, но изглежда те са още по-необратимо забравени. Стискаш сърцето си…
Беше лято, затова нямаше ученици в автобуса, нямаше и много млади хора изобщо. Това успях да забележа чак след две-три спирки, когато хората вътре понамаляха. До тогава не можех да мисля за нищо друго освен за жегата, която бе неописуема вътре. Все едно бях в консерва от пастет, оставена на жарко слънце и нажежена до разтапяне. Чист въздух влизаше единствено от люковете, отворени на покрива на автобуса, но не и прохлада, тъй като през по-голямата част от времето стояхме в задръстване или чакахме на спирка, да се включим в движението. Много съжалих, че не тръгнах пеша, но пък по-късно открих, че автобусът е един малък микросвят, който наблюдавах с интерес. Загледах се в хората – бяха в автобуса и в същото време някъде съвсем далеч. Всеки гледаше замислено през прозореца или пък беше забил тъп поглед в някоя точка, надолу в земята. Дори познатите, които случайно се бяха засекли, водеха празни разговори. Разпитваха се един-друг не толкова от любопитство, а от уважение и всеки чакаше другия да свърши, за да може да го…
|
