„Европейски мост“ в обществен дебат с VЕГ

Прошката е една от най – големите сили на света. Тя събира и сплотява хората, прави ги по – мъдри, по благоразумни, по – спокойни, по – добри: към себе си и към околните. Липсата на прошка поражда гняв, злоба, завист, мъст… Като се замислим това са всички лоши черти на човечеството. Ако не умеем да прощаваме на другите, значи не умеем да прощаваме и на себе си. А ние не сме безгрешни – никой не е. Ето защо Иисус Христос, прощава на народа си и Възкръсва часове след смъртта си. Когато простиш – ти си се пречистил и си постигнал душевно спокойствие, но за да го направиш трябва да се примириш с дадена ситуация, а това е като изкуството – малко хора го могат, но всички му се възхищават, дори да е тайно вътре в подсъзнанието ни. И днес имаме нужда от възкресение, имаме нужда, за да може да ни припомни някой, че със злоба, завист, жажда за отмъщение и други лоши чувства, ставаме жертви единствено на самите себе си.. защото тези ни качества ни правят по – слаби и безпомощни. По този начин напрягаме тялото си, мозъка си и това ни завладява изцяло, което съответно влияе дори на здравето ни, а има ли смисъл?? За нещо което примерно вече се е случило и не може да се промени? Отговора е НЕ! Напротив! Когато някой съгреши в нещо и това ни е засегнало пряко… е по – добре да премислим, без да действаме първосигнално, и ще стигнем до извода,че наистина смисъл няма… Че не си струва да наказваме другия, защото от това ще си изпатим само ние – нашето здраве, нашето време и най – вече нашата душевност. Когато простим на, така да кажа, „провинилия” се, ние прощаваме и на самите себе си. Ние намираме вътрешно спокойствие и по – този начин се издигаме много над него. Така му показваме, че се намираме на много по – голяма висота, което ни прави силни, а отслабва другите.

Нека да прощаваме на тези, които един ден ще ни се отблагодарят за това, и на тези, които никога няма да разберат думата добродетел, което е за тяхна сметка, защото те ще носят много по – голям товар на плещите си. И да не забравяме, че дори разпънат на кръста, Иисус винаги е гледал от горе, над всички.

Йоанна Петрова

В съвременния ни, стремглаво развиващ се свят, все по-често се случва да забравяме за най-важните ценности в живота. Добротата, щастието, любовта, разбирателството между хората, великодушието и всички останали изконни християнски, морални и общочовешки добродетели остават на заден план. Тяхното място заемат меркантилността, завистничеството, злобата, горделивостта и постепенно се превръщат в качества, необходими за успеха и просперитета.

Точно както природата се събужда от тежката зима, мрачното време, застиналия живот за едно ново начало, така и ние, хората, имаме нужда от подобна промяна. Съсредоточени върху провали, несбъднати мечти, стари рани, върху отказа да простим за грешките на другите стресняваме мирогледа си единствено до негативното. Лишаваме самите себе си от най-ценните и стойностни неща в живота ни. Придържаме се към лошите си навици и не искаме да се откажем от тях. Ограничаваме визията си до сегашното, отказваме да търсим нужната промяна и личностното ни развитие и се придържаме единствено към това, което представляваме в момента. И именно в тези случаи, ние напълно отричаме и не позволяваме на възкресението да се случи. Възкресението не от религиозна, а от чисто персонална, духовна и морална гледна точка.

Ако за момент се обърнем към християнството, ще открием, че мотивите за смъртта и възкресението дефинират възможния нов живот и реалния шанс за промяна. Можем да приемем посланието за вярата, надеждата и живота не само заради самата същност на Великден и битието на Христос, но и заради самите нас. Ще намерим опрощение, раните ни ще зарастнат, топлите отношения с най-скъпите ни хора ще се закрепят, семействата ни ще се сплотят.

Все пак, възкресението трябва да бъде посрещнато с чисто сърце и отхвърляйки всякакви лични помисли и емоции. Нуждаем се да дадем и получим прошка за всичко сторено. Сърцето, душата и съвестта ни трябва да бъдат освободени от неимоверната тежест на задържаните отрицателни емоции и на отказа да продължим напред. Прошката, от страна както на даващия, така и на получаващия, е висша форма на милосърдие. Тя не е временно потискане на обида или конфликт, а абсолютно разграничаване от негативните нагласи. Не се губи нищо прощавайки или давайки прошка; двете действия са напълно еднозначни, равнопоставени и достойни. Есенциалното в акта е, че по този начин ние осовобождаваме себе си от яда и злобата. Прошката не представлява пренебрегване на личните принципи и позицията ни, а именно обратното.

Връщайки се към мотива за възкресението, е редно да му обърнем внимание и от чисто религиозна гледна точка. То е най-съкровеното доказателство на вярващите за верността на Христовото учение. Хората получават възможност да преодолеят лошото, омразата, неразбирателствата и обидите, прощавайки, за да посрещнат празника духовно и морално преобразени и променени. През цялата година човек живее в телесния си облик, бори се с греховете и слабостите си; на самия празник той духовно възкръсва, открива истината и добротата в себе си.

Великият момент на възкресението най-ясно представя общочовешките догми и морали. Акцентира се не на смъртта, не на отрицателното в живота и душите ни, а на освобождаването от всичко лошо и прехода към едно по-стойностно битие, духовен мир и спокойствие. Всеки от нас ежедневно има нужда да помни това, не само на празника, а и в чисто личен и битов аспект. И защото прощавайки, възкресявайки духа си към нещо по-възвишено, ставаме по-добри и живеем възможно най-пълноценно своя живот.

Виктория Димитрова